Диана Гэблдон - В капана на времето

Съмна се, преди полицията и лекарят да приключат работата си, да попълнят всички формуляри, да вземат показания и да направят всичко по силите си, за да оспорят истината.

„Блажени са онези, които не са видели — помисли си отново Роджър, — но са повярвали.” Особено в този случай.

Накрая те си тръгнаха с формулярите, значките и колите си, сред мигащи светлини, за да се погрижат за изнасянето на тялото на Грег Едгарс от каменния кръг, да издадат заповед за арест на жена му, която след като го беше подмамила към смъртта, бе избягала от местопрестъплението. Меко казано, помисли си замаяно Роджър.

Крайно изтощен, той остави дамите Рандал на грижите на лекаря и Фиона, и си легна, без дори да се съблича или да отметне завивките, просто се срути на леглото и потъна в забрава. Събуди се на свечеряване, измъчван от глад. Слезе долу и откри гостенките си, също толкова мълчаливи, но вече не толкова рошави, да помагат на Фиона в приготвянето на вечерята.

Тя премина в тишина. Атмосферата не беше напрегната, а сякаш общуването между тях протичаше невидимо. Бриана седеше до майка си и от време на време я докосваше, когато ѝ подаваше храната, сякаш да се увери, че наистина е там. Поглеждаше понякога към Роджър, свенливо, изпод мигли, но не го заговори.

Клеър също мълча почти през цялото време и едва хапна. Седеше спокойна и отпусната като езеро под слънцето, потънала в себе си. След вечерята тя се извини и отиде да седне на пейката пред прозореца в края на коридора, защото била уморена. Бриана хвърли един поглед към силуета на майка си, който се очертаваше на сиянието на залязващото слънце през прозореца, и отиде в кухнята да помогне на Фиона с чиниите. Роджър, с натежал стомах от вкусната вечеря, тръгна към кабинета си, за да помисли.

След два часа още мислеше, но без особен резултат. По писалището, по масата, по столовете и по облегалката на канапето бяха отворени книги, а зейналите дупки в лавиците свидетелстваха за проведеното от него безразборно проучване.

Отне му известно време, но го откри — кратък пасаж, който си спомняше от проучването за Клеър Рандал. Онези резултати ѝ бяха донесли утеха и покой; но не и тези — ако ѝ кажеше. И ако беше прав. Но трябваше да е така, заради онзи гроб, който бе така далеч от Калоден.

Потърка лицето си с ръка и усети стърженето на набола брада. Не беше чудно, че забрави да се избръсне след всичко случило се. Затвореше ли очи, още усещаше миризмата на дим и кръв; виждаше сиянието на огъня върху тъмния камък и кичурите светла коса, които летяха точно извън досега на пръстите му. Потрепери при този спомен и внезапно го изпълни негодувание. Клеър беше разрушила неговия покой; защо да не съсипе нейния? А Бриана — щом вече знаеше истината, защо да не я научи цялата?

Клеър още седеше в края на коридора; свила крака под себе си на пейката пред прозореца, втренчена в чернотата на нощта отвън.

— Клеър? — Гласът му беше станал дрезгав от липсата на употреба и той прочисти гърлото си и опита отново: — Клеър? Аз… трябва да ти кажа нещо.

Тя се обърна и го погледна, на чертите ѝ бе изписано съвсем вяло любопитство. Изглеждаше умиротворена, като човек, който вече е минал през ужас, отчаяние, скръб и през отчаяното бреме на оцеляването — и е издържал. Като я гледаше такава, той внезапно усети, че не може да го направи.

Но тя беше казала истината; сега и той трябваше да стори същото.

— Открих нещо. — Вдигна книгата в кратък, ненужен жест. — За… Джейми. — Когато изрече това име, големият шотландец сякаш се появи призован и застана огромен и неподвижен в коридора, между жена си и Роджър. Роджър си пое дълбоко дъх.

— Какво откри?

— Последното, което е искал да направи. Мисля… мисля, че не е успял.

Лицето ѝ пребледня леко и тя погледна с широко отворени очи към книгата.

— Хората му ли? Нали ти разбра…

— Разбрах — прекъсна я Роджър. — Не, почти сигурен съм, че в това е успял. Извел е хората от Лалиброх от бойното поле; спасил ги е от Калоден и ги е изпратил към дома.

— Тогава…

— Искал е да се върне… в битката… и мисля, че и това е направил. — Говореше с все по-голяма неохота, но трябваше да довърши. Не намираше думи, затова отвори книгата и прочете на глас:

— След последната битка при Калоден осемнадесет офицери якобити, всичките ранени, намерили убежище в стара къща и лежали там, измъчвани от болки два дни, без никой да се погрижи за раните им; след това били отведени на разстрел. Един от тях, мъж от клана Фрейзър, от полка на господаря Ловат, избягал; останалите били погребани в края на имението.