Диана Гэблдон - В капана на времето

— О, Господи! О, Господи!

— Спокойно — погали я той. — Всичко ще е наред. Спокойно. — Замайването му отслабваше, макар че още се чувстваше, сякаш бе разкъсан на няколко парчета и пръснат небрежно във всички посоки.

От почерняващия предмет на земята се чуваше слабо пукане, но освен него и механичните възклицания на Бриана, тишината на нощта се завръщаше. Той запуши с ръце ушите си, сякаш да потуши ехото на онзи убийствен шум.

— И ти го чу, нали? — попита Роджър Бриана. Тя продължаваше да плаче, но кимна рязко като кукла.

— А майка ти… — започна той, все още с мъка успяваше да събере мислите си, но внезапно се изправи, защото една го навести напълно оформена.

— Майка ти! — възкликна той, сграбчи Бриана за ръцете. — Клеър! Къде е тя?

Бриана зина от ужас и се изправи. Огледа обезумяла празния кръг, където камъните с човешки ръст се мержелееха в сенките, хвърляни от угасващия огън.

— Мамо! — изпищя Бриана. — Мамо, къде си?

— Всичко ще е наред — каза Роджър, опитваше се да звучи авторитетно успокояващо. — Тя ще се оправи.

Всъщност нямаше представа дали Клеър Рандал някога ще се оправи.

Намериха я безчувствена на тревата близо до каменния кръг, бяла като изгряващата над тях луна, и единствено тъмната струйка кръв, която бавно се стичаше по разранените ѝ длани, подсказваше, че сърцето ѝ още бие. А що се отнася до ужасното спускане по хълма, когато главата ѝ висеше безжизнено на рамото му и подскачаше тромаво, докато камъните се търкаляха под краката му, а вейките дърпаха дрехите му, той предпочиташе да не си го спомня.

Слизането по склона го беше изтощило, затова Бриана, със сковано в концентрация лице и стиснала в желязна хватка волана, ги откара до имението. Отпуснат в седалката до нея, Роджър бе видял в огледалото за задно виждане последното слабо сияние на хълма зад тях, където малко, сияйно облаче се носеше като оръдеен дим — нямо свидетелство за отминала битка.

Сега Бриана се бе навела над канапето, на което майка ѝ лежеше неподвижна като фигура върху саркофаг. Роджър не беше запалил приготвените в камината дърва, а включи калорифера, на който Преподобният си топлеше краката в зимните нощи. Реотаните му сияеха в оранжево и издаваха силно, уютно жужене, което изпълваше притихналия кабинет.

Роджър седеше на табуретка до канапето, изтръпнал и отпуснат. Събра последни сили и посегна към телефона на масичката. Ръката му увисна над слушалката.

— Дали не трябва да… — Замълча и се прокашля. — Дали не трябва… да извикаме лекар? Полицията?

— Не. — Гласът на Бриана беше напрегнат, почти разсеян, когато се наведе над все така неподвижното тяло на канапето. — Тя се свестява.

Клепачите помръднаха, свиха се плътно за миг при завръщането на спомена за болката, после се отпуснаха и се отвориха. Очите ѝ бяха ясни и меки като мед. Те плъзнаха по Бриана, която стоеше скована до Роджър, и спряха на лицето му.

Устните на Клеър бяха съвсем побелели, като цялото ѝ лице. Опита няколко пъти, преди да успее да прошепне:

— Тя… отиде ли там?

Пръстите ѝ стискаха плата на полата и той видя кървавото петно, което остана след тях. Неговите ръце се бяха вкопчили инстинктивно в коленете му, дланите потръпваха. Значи и тя се беше борила, беше се опитвала да се вкопчва в тревата и чакъла, за да се задържи срещу зейналото минало. Затвори очи при спомена за ужасното притегляне и кимна.

— Да, тя отиде.

Ясните очи веднага се отклониха към лицето на Бриана, веждите над тях бяха извити питащо. Но Бриана зададе въпроса:

— Значи е вярно? — рече колебливо. — Всичко е било вярно?

Роджър усети леката тръпка, която мина през тялото ѝ, и без да се замисли, посегна да хване ръката ѝ. Потрепери леко, когато тя я стисна, и внезапно в ума му прозвучаха думите на Преподобния: „Блажени са онези, които вярват, без да са видели”. А онези, които трябва да видят, за да повярват? Резултатите от вяра, постигната чрез виждане, трепереха от страх до него, ужасени от онова, до което водеше тази вяра.

Когато момичето се напрегна, приготви се да посрещне истината, която вече бе видяла с очите си, напрегнатото тяло на Клеър се отпусна на канапето. Бледите устни се извиха в лека усмивка, покой изличи напрежението по бялото лице и се утаи сияещ в златните очи.

— Вярно е — каза тя. Цветът се завръщаше по страните ѝ. — Майка ти ще те излъже ли? — И затвори пак очи.

Роджър се наведе да изключи калорифера. Нощта беше студена, но той не можеше да стои повече в кабинета, във временното си убежище. Още беше замаян, но не биваше да го отлага. Трябваше да вземе решение.