Диана Гэблдон - В капана на времето

Едгарс се настани накрая на изтърбушения диван, без да обръща внимание на боклуците, и вдигна чашата.

— Наздраве, човече! — рече и отпи дълга, клокочеща глътка. — Как ти беше името? — попита след малко. — О, да, Роджър. Джили не те е споменавала… но пък тя не би го направила — добави тъжно. — Не знам нищо за семейството ѝ и тя не казва. Мисля, че малко се срамува от тях… но ти не изглеждаш смотаняк — рече той великодушно. — Поне гаджето ти е готино. Ама хубаво го казах, а, поне гаджето ти е готино? — Засмя се гръмогласно и пръсна капчици уиски.

— Да — рече Роджър. — Благодаря. — Отпи малко от чашата си. Бриана, обидена, се извърна от Едгарс и се престори, че оглежда съдържанието на бюфета през стъклените вратички.

Роджър реши, че няма смисъл да увърта. Едгарс не би разбрал никакви намеци, а и имаше значителна опасност скоро да се отреже напълно, ако караше с това темпо.

— Знаеш ли къде е Джилиън? — попита Роджър. Всеки път се чувстваше странно, когато изричаше името ѝ. Сега не се сдържа и се озърна към камината, където снимката гледаше с кротка усмивка кочината в стаята.

Едгарс поклати глава бавно над чашата си, като вол над ясла. Той беше нисък, широкоплещест мъж, горе-долу на възрастта на Роджър, но изглеждаше по-голям заради небръснатата брада и рошавата черна коса.

— Не. Помислих си, че ти знаеш. Сигурно е при нацитата или при розите, де да я знам. Аз вече не движа с тях.

— Нацитата? — Сърцето на Роджър ускори ритъма си. — Имаш предвид шотландските националисти?

Клепачите на Едгарс започваха да се спускат, но той отвори пак очи.

— Ами, да. Проклетите нацита! Там срещнах Джили.

— Кога беше това, господин Едгарс?

Роджър вдигна глава изненадан от мекия глас, който прозвуча над него. Не беше проговорила фотографията, а Бриана, която го гледаше напрегнато. Роджър не знаеше дали тя се опитва просто да поддържа разговора, или бе заподозряла нещо. Лицето ѝ изразяваше единствено любезен интерес.

— Де да знам… преди две-три години. В началото беше готино. Искахме да разкараме шибаните англичани, събирахме се на пазарния площад… биричка в кръчмата и после се натискахме с нея в буса на връщане. Ммм… — Едгарс пак поклати глава замечтано. После усмивката изчезна от лицето му и той се смръщи над чашата си. — Ама после тя изперка.

— Изперка? — Роджър погледна пак към снимката. Да, очите бяха доста втренчени. Тя така си гледаше. Но не приличаше на обезумяла. Но пък може ли да се прецени от една снимка?

— Аха. Обществото на Бялата роза. Нали се сещаш, Чарли, скъпи мой, няма ли да се завърнеш, и такива простотии. Откачалки с килтове, мечове и тем подобни. Няма лошо, ако ти харесва — добави във вял опит за обективност. — Но Джили го взе много навътре. Все намилаше за Хубавия принц и какво щяло да бъде, ако бил победил през четиридесет и пета? Седяха в кухнята по цяла нощ, наливаха се с бира и дрънкаха що не бил победил. И то на келтски. — Извъртя очи.

— Страшни глупости, човече. — Пресуши чашата, за да акцентира върху думите си.

Роджър усещаше, че очите на Бриана се забиват във врата му като свредели. Разхлаби яката си, макар че не носеше вратовръзка, и яката не беше закопчана.

— Предполагам, че жена ви се е интересувала и от каменния кръг, господин Едгарс? — Бриана вече не се преструваше на любезно заинтригувана; гласът ѝ беше остър като нож. Но нямаше голям ефект върху Едгарс.

— Камъни ли? — Пъхна пръст в ухото си и го завъртя усърдно, сякаш се надяваше това да подобри слуха му.

— Праисторическите каменни кръгове. Като Клава Каирнс — притече се на помощ Роджър, като назова най-известната от местните забележителности. Така и така беше започнал, помисли си с примирение. Бриана явно нямаше да му проговори отново, затова поне можеше да се опита да разбере каквото може.

— О, тези ли? — Едгарс се изсмя. — Да, и всякакви други глупости. Това беше последната мания и най-лошата. Киснеше в онзи институт ден и нощ и пръскаше всичките ми пари по курсове… Курсове! Голям смях, нали? Там ги учат на приказки за феи. Нищо полезно няма да научиш там, казвах ѝ аз. Що не се запишеш на машинопис? Да си намери работа, ако ѝ е скучно. Това ѝ казвах аз, ама тя си тръгна — добави мрачно. — Не съм я виждал от две седмици. — Вгледа се в чашата, сякаш се изненада, че е празна.

— Искате ли по още едно? — попита и посегна към бутилката, но Бриана поклати решително глава.

— Не, благодаря. Трябва да тръгваме. Нали, Роджър?

Той видя опасния блясък в очите ѝ и се запита дали няма да е по-добре да остане при Грег Едгарс да допият бутилката. Все пак, ако ѝ дадеше колата, до дома му имаше много път пеша. Стана с въздишка и стисна ръката на Едгарс за довиждане. Тя беше топла и изненадващо силна, макар и леко влажна.