Диана Гэблдон - В капана на времето

Все пак, ако нещо можеше да ми подскаже къде се намира сега Гейлис Дънкан и какви са намеренията ѝ, то щеше да е тук. Потиснах тръпка, когато докоснах гладката корица и го пъхнах под палтото си, притиснах го с лакът и поех надолу по стълбите.

Озовах се на улицата, все още с бележника под мишница, и корицата му започна да лепне от потта ми, докато бързах да се отдалеча. Имах чувството, че пренасям бомба, нещо, към което трябва да се отнасяш с огромна предпазливост, за да не избухне.

Вървях известно време, накрая свих в градината на малък италиански ресторант с тераса близо до реката. Нощта беше хладна, но малкият калорифер стопляше достатъчно терасата. Избрах една маса и поръчах чаша кианти. Известно време просто седях и отпивах, бележникът лежеше на хартиената подложка пред мен, в сянката на кошничка с чеснови хлебчета.

Беше краят на април. Оставаха само няколко дни до Белтейн — Майския празник. Тогава аз самата бях предприела неочакваното си пътуване към миналото. Предполагах, че има някаква връзка с датата — или просто с това време от годината? Бях се върнала в средата на април, вероятно тогава порталът се отваряше. Или пък не; може би нямаше никакво значение месецът. Поръчах още една чаша вино.

Вероятно само определени хора имаха способността да проникват през бариерата, която бе непреодолима за всички други. Може би беше генетично заложено? Кой знае? Джейми не можеше да премине, а аз можех. А Гейлис Дънкан определено беше преминала или поне щеше да премине. Или пък нямаше, зависи. Мислех си за младия Роджър Уейкфийлд и леко ми призля. Реших, че няма да е зле да хапна нещо.

Посещението в института ме убеди, че където и да беше Джилиън/Гейлис, тя още не беше осъществила съдбоносния преход. Всеки, който познаваше легендите на планинците, знаеше, че Белтейн наближава; и ако планираше подобна експедиция, щеше да я предприеме тогава, нали? Но нямах представа къде е тя в момента, след като не си е у дома. Може би се криеше? Може би беше заета с някакви странни ритуални приготовления, които е научила от групата на новите друиди? В бележника вероятно щеше да има някаква следа, но само Господ знаеше.

Господ знаеше също и какви са моите собствени мотиви във всичко това; въобразявах си, че ги знам, но вече не бях сигурна. Дали не бях въвлякла Роджър в търсенето на Гейлис, защото това ми изглеждаше единствения начин да убедя Бриана? И все пак — дори да я откриехме навреме, моята цел щеше да бъде изпълнена само ако Джилиън успееше да се върне в минатото. И следователно да изгори на кладата.

Когато Гейлис Дънкан беше осъдена като вещица, Джейми ми каза: „Не скърби за нея, сасенак; тя беше покварена жена”. Покварена или луда, по онова време не правеха разлика. Дали не трябваше да я оставя на мира, за да посрещне собствената си съдба? Обаче навремето тя ми беше спасила живота. Каквато и да беше — или щеше да бъде — нима не трябваше да се опитам да я спася сега? И вероятно така да обрека Роджър? Какво право имах да се намесвам във всичко това?

Не става дума за право, сасенак — чух гласа на Джейми, леко нетърпелив. — Става дума за дълг. За чест.

— Чест, значи — казах на глас. — И какво точно е тя? — Сервитьорът, който носеше чинията с тортелини „Портофино”, изглеждаше стреснат.

— Моля?

— Нищо, нищо — казах аз, но бях твърде разсеяна, за да ме е грижа какво ще си помисли за мен. — Може би ще е по-добре да донесете направо бутилката.

Изядох тортелините в компанията на призраци. Накрая, подкрепена от храната и виното, избутах празната чиния настрани и отворих сивия бележник на Джилиън Едгарс.

Няма по-тъмно място от път в Северна Шотландия в безлунна нощ. Виждах проблясъците на преминаващи фарове, които очертаваха силуета на главата и раменете на Роджър. Той се беше привел напред, сякаш в очакване на опасност. Бри също седеше свита в ъгъла на седалката до мен. И тримата се бяхме отдръпнали в себе си, запечатани в малките си индивидуални джобчета от мълчание в по-голямата тишина на колата.

Бях свила юмруци в джобовете на палтото си, като несъзнателно опипвах монетите и малки боклучета; парченце от салфетка, късо моливче, малко гумено топче, което един малък пациент беше оставил на пода в кабинета ми. Палецът ми обиколи и идентифицира ръба на американска монета от двайсет и пет цента, релефното лице върху английско пени и назъбения край на ключ — ключът към кабинета на Джилиън Едгарс, който не си бях направила труда да върна в Института.