Диана Гэблдон - В капана на времето

Бях се опитала да се обадя отново на Грег Едгарс, точно преди да тръгнем от имението. Изчаках дълго, но никой не отговори.

Взирах се в тъмното стъкло на прозореца до мен, но не виждах нито смътното си отражение, нито тъмните грамади на каменни стени или дърветата, покрай които преминавахме. Вместо това виждах книгите на едничката лавица в кабинета, спретнато наредени като аптекарски шишенца. А отдолу, бележникът, изпълнен с красив почерк, който стриктно излагаше заключения и заблуди, примесени с митове и наука,

Върху могъщата основа на една мечта. За всеки друг това щеше да е бъркотия от недомислени глупости или в най-добрия случай зародиш на леко тъповат роман. Само за мен това беше внимателно замислен план.

В пародия на научния метод, първият раздел на бележника беше озаглавен „Наблюдения”. Той съдържаше несвързани бележки, скици и внимателно номерирани таблици. „Положението на слънцето и луната в деня на Белтейн”, така бе озаглавена една от таблиците, и следваха повече от двеста двойки цифри. Подобни таблици съществуваха и за Хогманай и за Лятното слънцестоене, както и за Самайн [15]и Денят на Вси светии. Древните празници на огъня и слънцето, а слънцето на Белтейн щеше да изгрее утре.

Централният раздел в бележника беше озаглавен „Предположения”. Това поне беше точно, помислих си иронично. На една от страниците беше записано с четлив, наклонен почерк: „Друидите изгаряли своите жертвоприношения в ракитени клетки с човешка форма, но жертвите били убивани чрез удушаване и гърлото се прерязвало, за да се източи кръвта. Кой е необходимият елемент — огънят или кръвта?” Този хладнокръвие любопитен въпрос отново ме накара да видя ясно лицето на Гейлис Дънкан — не студентката с широко отворени очи и права дълга коса на снимката в института, а потайната, леко усмихната жена на обвинителя, с десет години по-възрастна, и много веща в употребата на билките и на тялото си, която умееше да прелъстява мъже, за да постигне целите си, и беше убила хладнокръвно пак в името на тези цели.

Последните няколко страници от бележника, озаглавени „Заключения”, ни накара да тръгнем на това нощно пътуване в навечерието на Белтейн. Свих пръсти около ключа, като от все сърце се надявах, че Грег Едгарс е чул съобщението на телефона си.

Роджър забави, обърна към изровен черен път, който минаваше в подножието на хълма, наречен Крейг на Дун.

— Нищо не виждам — каза той. Не беше говорил от толкова време, че гласът му прозвуча грубо и някак войнствено.

— Естествено — обади се подразнено Бриана. — Оттук не се вижда каменният кръг.

Роджър изсумтя и продължи още по-бавно. Явно нервите на Бриана бяха опънати, но неговите също. Само Клеър изглеждаше спокойна, незасегната от общото напрежение в колата.

— Тя е тук — обади се внезапно Клеър. Роджър натисна рязко спирачките и двете жени отзад се удариха в предните седалки.

— Внимавай, идиот такъв! — сопна се яростно Бриана. Прокара ръка през косата си и я отметна от лицето си с бърз, нервен жест. После преглътна с усилие и се вгледа в мрака през прозореца.

— Къде?

Клеър кимна надясно, все още не вадеше ръце от джобовете си.

— Там има паркирана кола, точно зад онези храсти.

Роджър облиза устни и посегна към дръжката на вратата.

— Това е колата на Едгарс. Ще ида да огледам; вие стойте тук.

Бриана отвори вратата и тя изскърца протяжно на несмазаните си панти. Роджър се изчерви пред смръщения ѝ поглед в смътното сияние на лампичката в купето.

Бриана седна отново точно преди Роджър да се измъкне от колата.

— Там няма никой — докладва тя. Озърна се към върха на хълма. — Мислиш ли, че…?

Клеър закопча и последното копче на палтото си и излезе в мрака, без да отговори на въпроса на дъщеря си.

— Пътеката е насам — каза тя.

Тя ги поведе и като гледаше светлата, носеща се като призрак по склона фигура пред него, Роджър си спомни за изкачването на един друг склон, към гробището на Сейнт Килда. Изглежда, Бриана също си го спомни, защото се поколеба и той я чу да мърмори гневно под нос, но после ръката ѝ посегна към лакътя му и силно го стисна — дали окуражително, или като молба за подкрепа, Роджър не разбра. Все пак му подейства окуражително и той потупа ръката ѝ и я стисна под лакътя си. Въпреки съмненията си и определено зловещия характер на цялата експедиция, той усети вълнение, когато наближиха билото. Нощта беше ясна, безлунна и много тъмна, съвсем оскъдната звездна светлина им позволи да различат силуетите на огромните камъни в древния кръг. Тримата излязоха на заобленото било на хълма и се скупчиха заедно като изгубени овце. Роджър чуваше дъха си неестествено силно.