Диана Гэблдон - В капана на времето

Едгарс ги изпрати до вратата, стиснал бутилката. Вгледа се след тях през мрежата и внезапно извика:

— Ако видите Джили, кажете ѝ да се прибере у дома, а?

Роджър се обърна и махна на набитата фигура в осветения правоъгълник на вратата.

— Ще се опитам — извика той, думите заседнаха на гърлото му.

Те тръгнаха по алеята и надолу по улицата към кръчмата, преди тя да се обърне към него.

— Какво се опитваш да постигнеш, по дяволите? — Звучеше гневна, но не истерична. — Каза ми, че нямаш никакви роднини в тук, какви са тези братовчеди? Коя е жената от снимката?

Той огледа притъмнялата улица за вдъхновение, но не намери. Пое дълбоко дъх и я хвана за ръката.

— Гейлис Дънкан.

Тя спря така рязко, че ръката му се разтресе. Решително откачи лакътя си от хватката му. Нежната тъкан на нощта се беше разкъсала.

— Не… ме… докосвай — каза Бриана през зъби. — Майка ми ли те накара?

Въпреки че бе решил да проявява разбиране, Роджър също се разгневи.

— Ти мислиш ли за някой друг, освен за себе си? Знам, че за теб беше шок — Господи, как иначе? И не можеш да се накараш дори да го обмислиш… е, няма да те принуждавам. Но става дума и за майка ти. И за мен.

— За теб? Какво общо имаш ти с това? — Беше твърде тъмно да види лицето ѝ, но изненадата в гласа ѝ бе очевидна.

Той не искаше да усложнява нещата, като ѝ обясни за неговото място в тази история, но явно вече беше късно за тайни. И без съмнение Клеър беше предвидила това, когато му предложи да вземе Бриана тази вечер.

Внезапно Роджър осъзна какво точно бе имала предвид Клеър. Тя имаше само едно доказателство за своята история, едно безспорно доказателство. Тя имаше Джилиън Едгарс, която вероятно все още не беше изчезнала от това време, за да посрещне съдбата си като Гейлис Дънкан на горящата клада под калините в Лeox. И най-упоритият циник щеше да се убеди, ако видеше как някой изчезва в миналото пред очите му. Нищо чудно, че Клеър искаше да открият Джилиън Едгарс.

Той разказа на кратко на Бриана какво го свързва с бъдещата вещица от Крейнсмюир.

— Изглежда въпросът е аз или тя — добави, сви рамене, съзнавайки колко мелодраматично звучи. — Клеър, майка ти, остави изборът на мен. Но аз реших, че трябва поне да я намеря.

Бриана спря да върви, докато го слушаше. На смътната светлина от един магазин на ъгъла очите ѝ блестяха, втренчени в него.

— Значи вярваш в това? — В гласа ѝ не се усещаше неверие или неприязън; беше просто сериозен.

Той въздъхна и посегна пак към ръката ѝ. Тя не се възпротиви и закрачи до него.

— Да. Трябва. Ти не видя лицето на майка си, когато прочете написаното на пръстена си. Беше истинско, толкова истинско, че ми разби сърцето.

— Разкажи ми — каза тя след кратко мълчание. — Какво пишеше?

Когато Роджър довърши историята, вече бяха стигнали до паркинга зад кръчмата.

— Е… — рече Бриана колебливо. — Ако… — Пак спря и го погледна в очите. Стоеше достатъчно близо до него, за да почувства топлината на гърдите ѝ до своите, но не посегна към нея. Църквата на Сейнт Килда беше далеч оттук и двамата искаха не искаха да си спомнят за гроба под тисовете, на който бяха изписани имената на родителите ѝ.

— Не знам, Роджър — каза тя и поклати глава. Неоновият надпис над вратата на кръчмата караше косата ѝ да сияе в лилаво. — Просто не мога… не мога да мисля все още за това. Но… — Вдигна ръка и докосна бузата му, леко като полъх на вятъра. — Ще мисля за теб — прошепна тя.

Всъщност влизането с взлом, когато разполагаш с ключ, не е особено трудно. Вероятността госпожа Андрюс или доктор Макюън да се върнат и да ме хванат на местопрестъплението беше пренебрежително малка. А ако все пак ме хванеха, трябваше само да кажа, че съм се върнала да потърся бележника си и съм намерила вратата отворена. Бях поизгубила тренинг, но навремето подобни заблуди бяха моя втора природа. Умението да лъжеш е като карането на велосипед, не се забравя.

Така че не заради кражбата на бележника на Джилиън Едгарс сърцето ми препускаше диво и дъхът ми звучеше твърде силно в ушите ми. А заради самия бележник.

Както мастър Раймон ми беше казал в Париж, силата и опасността на магията се крият в хората, които вярват в нея. От това, което бях зърнала в него по-рано, знаех, че информацията в бележника е изключителен миш-маш от факти, предположения и откровени измишльотини, които могат да свършат някаква работа единствено на романист. Но изпитвах огромно нежелание да го докосна. Като знаех, кой го е написал, аз добре съзнавах какво представлява той: гримоар, магическа книга на тайните.