Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Грей се втренчи победоносно в момчето. Младият шотландец също носеше в себе си онова ядро от неукротима омраза. Грей усещаше как страхът на младежа нараства; още секунда и щеше да се пречупи.

— Мой е. — Гласът бе спокоен, почти отегчен, и заговори с такова безразличие, че нито Макензи, нито Грей го осъзнаха веднага. Те се взираха един в друг, докато една голяма ръка посегна над рамото на Ангъс Макензи и леко дръпна парчето плат от ръката на офицера.

Джон Грей отстъпи назад, усетил думите като удар в корема. Забравил за Макензи, той вдигна очи с няколко сантиметра, за да види лицето на Джейми Фрейзър.

— Това не е тартан на клана Фрейзър — рече той, усещайки силата, с която думите минават през вкочанените му устни. Цялото му лице беше сковано, факт, заради който бе смътно благодарен — поне изражението му нямаше да го издаде пред редиците наблюдателни затворници.

Устата на Фрейзър леко се изви. Грей не откъсваше поглед от нея, страхуваше се да срещне тъмносините очи.

— Не, не е — съгласи се Фрейзър. — На Макензи е. Кланът на майка ми.

В някакво далечно ъгълче на съзнанието си Грей бе складирал още едно малко парченце информация с придружаващи факти в инкрустираното със скъпоценни камъни ковчеже с надпис „Джейми“ — майка му беше Макензи. Той знаеше, че е така, но знаеше и че тартанът не принадлежи на Фрейзър.

Чу гласа си, спокоен и уверен, да изрича:

— Притежанието на кланов тартан е незаконно. Знаете какво е наказанието, разбира се?

Широката уста се изви в крива усмивка.

— Знам.

Затворниците се разшаваха и започнаха да мърморят; не се движеха, но Грей усещаше как се променя строят, сякаш всички се приближаваха към Фрейзър, обграждаха го, обгръщаха го. Кръгът се разчупи и преформира и той осъзна, че е останал извън него. Джейми Фрейзър се бе върнал при своите.

С усилие на волята Грей се принуди да откъсне поглед от меките гладки устни, леко напукани от слънцето и вятъра. Страхуваше се от очите над тях; защото изразяваха онова, от което се боеше; не страх или гняв… а безразличие.

Той махна на стражите.

— Отведете го.

Майор Джон Уилям Грей сведе глава над писалището, подписваше заявки, без да ги чете. Рядко работеше толкова късно през нощта, но през деня не бе имал време и документите се бяха натрупали. Заявките трябваше да бъдат изпратени в Лондон тази седмица.

Двеста фунта пшенично брашно — написа той, в опит да се концентрира върху четливостта на почерка си. Проблемът при толкова много рутинна работа бе, че ангажираше вниманието му, но не и съзнанието му, и позволяваше на спомените от деня да се промъкнат нежелани.

Шест бъчви ейл, за казармите. Остави перото и потърка бързо ръце. Още усещаше студа, който се бе настанил в костите му, докато стоеше на двора тази сутрин. Сега гореше огън, но той като че ли не помагаше. Грей не се приближи до него; беше го сторил веднъж и стоя като хипнотизиран, виждаше образи от следобеда в пламъците, и се събуди едва когато бричовете му започнаха да прогарят.

Взе пак перото и се опита да прогони от съзнанието си виденията от двора.

По-добре беше да не отлага изпълнението на присъди от подобен род; затворниците ставаха неспокойни и нервни заради очакването и беше по-трудно да ги контролираш. Изпълнено веднага обаче, подобно наказание често имаше благотворен ефект, като показваше на затворниците, че отплатата може да е бърза и сурова, и да засили уважението им към онези, които ги охраняваха. Някак си Джон Грей подозираше, че точно този случай не бе засилил особено уважението на затворниците — поне към него.

Усещайки нещо повече от ледена тръпка във вените си, той бе издал заповедта, бързо и овладяно, и тя беше изпълнена.

Затворниците бяха наредени в редици около четирите страни на двора, като отпред, с лице към тях, се наредиха пазачите с готови байонети, за да попречат на всеки неподобаващ изблик.

Но нямаше изблици, подобаващи или неподобаващи. Затворниците чакаха в мразовитата тишина под лекия дъжд, който мокреше камъните на двора, и никой не продумваше, чуваше се само покашляне. Беше началото на зимата и катарът бе нещо обичайно както в казармите, така и във влажните килии.

Грей стоеше и гледаше безстрастно, хванал ръце зад гърба си, докато водеха затворника на платформата. Гледаше, докато дъждът се просмукваше в куртката му и се стичаше на малки струйки по врата му, как Джейми Фрейзър стои гол до кръста на платформата в другия край и се движи без никакво колебание, сякаш това бе нещо, което вече е правил, привична задача без значение.