Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Е, как е гърбът? До утре ще си скован като царевичен кочан, но май можеше и по-зле да е. Хайде, трябва да пийнеш още. — Ръбът на роговата чаша се притисна настойчиво към устните му.

Морисън още говореше, доста високо, за нищо конкретно. Нещо не беше наред. Морисън не беше от приказливите. Нещо се случваше, но той не можеше да види. Вдигна глава, за да разбере какво става, но Морисън го притисна отново надолу.

— Не се тревожи, Мак Дуб — каза тихо. — И без туй не можеш да ги спреш.

Той легна под ръката на Морисън със затворени очи и зачака звуците да спрат. Все пак кой ли е, кой ли въздава справедливост в тъмното. Синклер. Умът му предостави отговора без колебание. И Хейс и Линдзи помагаха, без съмнение.

Те не можеха да се спрат, не повече от него, или от Морисън. Мъжете правеха това, за което бяха родени. Един бе лечител, друг бияч.

Звуците спряха, чуваше се само приглушен плач. Раменете му се отпуснаха и той не помръдна, когато Морисън махна последния мокър компрес и внимателно го подсуши, течението от прозореца го накара да потрепери от внезапен студ. Стисна здраво устни и не издаде нито звук. Този следобед му бяха запушили устата и той бе доволен от това; първия път, когато го бичуваха, преди години, почти отхапа долната си устна.

Чашата с уиски пак се притисна към устата му, но той извърна глава и тя изчезна някъде, където щеше да получи по-сърдечен прием. Мълиган, вероятно, ирландецът.

Един мъж имаше със слабост към пиенето, друг го мразеше. Един мъж обичаше жени, а друг…

Въздъхна и се размърда леко на твърдото си легло. Морисън го беше покрил с одеяло и си бе отишъл. Той се чувстваше изцеден и празен, все още на фрагменти, но умът му беше относително ясен, някъде много далеч от останалата част от него.

Морисън бе отнесъл и свещта; тя гореше в другия край на килията, където мъжете седяха сгърбени заедно и светлината ги превръщаше в черни форми, неразличими една от друга, поръбени със златно сияние като картини на безлики светци от старите требници.

Той се запита откъде ли идват тези дарби, които оформят природата на човека. От Бог?

Дали беше като спускането на Параклит и огнените езици, които са слезли при останалите апостоли? Помнеше картина от Библията в салона на майка си, апостолите, короновани с огън, и сякаш ужасени от него, стояха като восъчни свещи, запалени за празник.

Усмихна се при спомена и затвори очи. Сенките на свещта трептяха в червено под клепачите му.

Клеър, неговата Клеър… кой знае какво я бе изпратило при него, захвърлена в живот, за който със сигурност не беше родена? И все пак тя знаеше какво да стори, за какво е предназначена. Не всеки бе такъв щастливец да знае своята дарба.

Чу се предпазливо движение в мрака до него. Той отвори очи и видя само форма, но веднага позна кой е.

— Как си, Ангъс? — попита тихо на келтски.

Младежът коленичи тромаво до него и хвана ръката му.

— Аз… добре съм. Но ти… сър… съжалявам…

Дали опитът, или инстинкт го накара да стегне успокояващо ръката си?

— И аз съм добре. Лягай, малки Ангъс, и си почивай.

Фигурата сведе глава в странно официален жест и целуна опакото на дланта му.

— Аз… може ли да остана при теб, сър?

Ръката му тежеше цял тон, но той я вдигна и я положи на главата на младежа. После я отдръпна, но усети как напрежението на Ангъс отслабва след утехата от допира му.

Той бе роден за водач, после бе огънат и оформен, за да следва тази съдба. Но ако човек, който не е роден за тази роля, трябва да я изпълнява? Като Джон Грей, например. Или Чарлс Стюарт.

За първи път от десет години, от тази странна дистанция, той успя да намери у себе си прошка за немощния мъж, който някога бе негов приятел. След като така често плащаше цената за своята собствена дарба, той най-сетне успя да разбере по-ужасната участ да си роден крал, без да имаш дарбата да царуваш.

Ангъс Макензи седна свит до стената близо до него, свел глава над коленете си, завит с одеяло. Тихо, гъргорещо хъркане дойде от сгърбената фигура. И той усещаше приближаването на съня, който наместваше отново пръснатите парченца на съществото му, и знаеше, че ще се събуди цял — макар и с болки — на сутринта.

Внезапно усети облекчение от много неща. От тежестта на отговорността, от необходимостта да взема решения. Изкушението си отиде, заедно с възможността за него. По-важното — бремето на гнева се беше вдигнало; вероятно завинаги.

И, помисли си, през сгъстяващата се мъгла, Джон Грей му бе върнал отново съдбата.