Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

По моста Хелвелин и покрай още едно непознато езеро, червените и жълти листа на кленовете и листвениците се спускаха до леко изпотените хълбоци на коня му, докосваха лицето му и се плъзгаха по него с шепнеща ласка.

Грей бе спрял напред и се обърна в седлото, чакаше. Бяха пристигнали. Земята се спускаше стръмно към долина, където господарската къща бе полускрита сред пожълтели от есента дървета.

Хелуотър се простираше пред тях, а с него и срамната участ на слуга. Той изправи гръб и пришпори коня си, по-силно, отколкото възнамеряваше.

Грей бе приет в главния салон, лорд Дънсейни любезно не обърна внимание на раздърпаните му дрехи и мръсни ботуши, а лейди Дънсейни, дребна закръглена жена с избеляла светла коса, бе много гостоприемна.

— Питие, Джони, трябва да пийнеш нещо! А, Луиза, скъпа, вероятно трябва да доведеш момичетата, за да поздравят госта ни.

Когато лейди Дънсейни се обърна, за да даде заповед на лакея, Негово Благородие се наведе над чашата си и прошепна на Грей:

— Шотландския затворник… водите ли го?

— Да — отвърна Грей. Лейди Дънсейни, която разговаряше оживено с иконома относно новата подредба на масата, не можеше да ги чуе, но въпреки това той отвърна тихо: — Оставих го във фоайето… не знаех какво сте решили да правите с него.

— Нали казахте, че го бива с конете? Да го направим коняр тогава, както предложихте. — Лорд Дънсейни погледна към жена си и внимателно се обърна с гръб към нея, преди да продължи разговора: — Още не съм казал на Луиза кой е той — прошепна баронетът. — Заради страха от планинците по време на Въстанието… цялата страна беше скована от страх, нали знаете? А и тя така и не преодоля смъртта на Гордън.

— Разбирам. — Грей го потупа окуражаващо по ръката. Не мислеше, че самият Дънсейни е преодолял смъртта на сина си, но се държеше заради жена си и дъщерите си.

— Просто ще ѝ кажа, че е слуга, когото сте ми препоръчали. И… той е безопасен, разбира се? Искам да кажа… ами, момичетата… — Лорд Дънсейни погледна неспокойно към жена си.

— Напълно безопасен — увери го Грей. — Той е човек на честта и е дал думата си. Няма да влезе в къщата, нито ще напусне границите на имота ви без вашето изрично позволение. — Хелуотър се простираше на повече от шестстотин акра. Беше далече от свободата и от Шотландия, но вероятно бе за предпочитане пред тесните каменни килии на Ардсмюир или мъките в далечните колонии.

Някакъв звук от прага накара Дънсейни да се обърне и да разцъфне в усмивка при вида на двете си дъщери.

— Помните ли Дженива, Джони? — попита той, водейки госта си напред. — Изобел бе още мъничка при последното ви посещение… Как лети времето, нали? — И поклати глава от изумление.

Изобел бе на четиринайсет, дребна, закръглена и руса като майка си. Грей всъщност не помнеше Дженива — или по-скоро я помнеше, но кльощавата ученичка не приличаше на изящната седемнайсетгодишна девойка, която сега му подаваше ръката си. Ако Изобел приличаше на майка си, Дженива приличаше на баща си — поне по отношение на ръста и стройната фигура. Прошарената коса на лорд Дънсейни навярно някога е била кестенява, а момичето имаше и неговите ясни сиви очи.

Дъщерите поздравиха любезно посетителя, но беше видно, че ги интересува нещо друго.

— Татко — каза Изобел, като дръпна баща си за ръкава. — Кой е огромният мъж във фоайето! Гледа ни през цялото време, докато слизахме по стълбите! Много е страшен!

— Кой е той, татко? — попита Дженива. Тя бе по-овладяна от сестра си, но явно също се интересуваше.

— Ами… това е новият коняр, който Джон ни доведе — каза лорд Дънсейни, изчервен. — Ще кажа на някой лакей да го изведе… — Но беше прекъснат от внезапната поява на лакей на прага.

— Сър — рече лакеят, явно шокиран от новините, които носеше, — във фоайето има един шотландец! — И сякаш смяташе, че няма да повярват на думите му, той се обърна и посочи към високата тиха фигура с наметало зад него.

При този знак непознатият пристъпи напред, забеляза лорд Дънсейни и любезно сведе глава.

— Казвам се Алекс Макензи — рече той с мек планински акцент. Поклони се на лорд Дънсейни без никаква подигравателна нотка. — Ваш покорен слуга, милорд.

За човек, свикнал с трудния живот в шотландска ферма или със затворническата работа, задълженията на коняр в Езерната област не бяха голямо усилие. За човек, който бе стоял сам в килия два месеца — откакто другите заминаха за колониите, — това бе ужасно. През първата седмица, докато мускулите му привикваха отново към внезапните изисквания за постоянно движение, Джейми Фрейзър падаше на сламеника в плевнята всяка вечер твърде изморен, за да сънува.