Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Лейди Дженива не се интересуваше от чувствата на другите.

— Добре — рече тя доволна. — Значи знаеш какво да правиш.

— Да правя? — Той спря рязко да копае, опрял крак на лопатата.

— В леглото — рече тя спокойно. — Искам да легнеш с мен.

Шокиран, в този миг той можа да си представи само как елегантната лейди Дженива, с вдигнати над лицето поли, се е проснала сред торта в каруцата.

Пусна лопатата и изграчи:

— Тук?

— Не, глупчо — рече тя нетърпеливо. — В легло, истинско легло. В спалнята ми.

— Изгубили сте си ума — каза студено Джейми, когато шокът леко отмина. — Или по-скоро трябва да кажа, ако сте имали ум, който да загубите.

Лицето ѝ пламна и тя присви очи.

— Как смееш да ми говориш така!

— А вие как смеете да ми говорите така ! — отвърна ядосано Джейми. — Някаква си девойка аристократка прави неприлични предложения на мъж, който е два пъти на годините ѝ? И то коняр на баща ѝ? — добави, като се сети какъв е. Преглътна по-нататъшните си думи, защото се сети какво ужасно момиче е лейди Дженива и че той наистина беше коняр на баща ѝ.

— Моля да ме извините, милейди — рече, като се овладя с усилие. — Слънцето е много силно днес и сигурно е размътило малко главата ви. Очаквам веднага да се върнете у дома и да помолите прислужницата да сложи студени кърпи на челото ви.

Лейди Дженива тропна с обутия си в марокански ботуш крак.

— Нищо ми няма на главата!

Тя се взираше в него, вирнала брадичка. А тази брадичка беше малка и заострена, като зъбите ѝ, и при това решително изражение на лицето ѝ той си помисли, че наистина прилича на коварна лисица, каквато си беше.

— Чуй ме — рече тя. — Не мога да попреча на този отвратителен брак. Но — поколеба се, после продължи уверено, — но проклета да съм, ако отдам девствеността си на гнусно дърто чудовище като Елсмиър!

Джейми потърка с ръка устата си. Въпреки себе си изпита съчувствие към нея. Но проклет да беше той , ако позволеше на тази откачена фуста да го забърка в проблемите си.

— Оценявам високо оказаната ми чест, милейди — рече той накрая много иронично, — но наистина не мога…

— Можеш. — Очите ѝ спряха откровено на мръсните му панталони. — Бети така казва.

Той изгуби дар слово и изсумтя нечленоразделно. Накрая пое дълбоко дъх и каза с цялата твърдост, която можа да събере:

— Бети няма никакви основания за подобни заключения. Не съм я докосвал и с пръст!

Дженива се засмя с удоволствие.

— Значи не си лягал с нея? Тя каза, че не би го направил, но аз си помислих, че може би само се опитва да се спаси от боя. Това е добре; не бих могла да споделям мъж с прислужницата си.

Той въздъхна тежко. За нещастие не можеше да я прасне по главата с лопатата, нито да я удуши. Гневът му бавно се уталожи. Колкото и вбесяваща да беше, тя бе в общи линии безсилна. Не можеше да го принуди да легне с нея.

— Желая ви хубав ден, милейди — рече той възможно най-любезно. Обърна ѝ гръб и започна да хвърля с лопатата тор в кухия валяк.

— Ако не го направиш — каза тя сладко, — ще кажа на татко, че си ми се натискал. Ще го накарам да смъкне кожата от гърба ти.

Раменете му се изгърбиха неволно. Тя не можеше да знае. Той много внимаваше да не остава без риза пред никого, откакто дойде тук.

Обърна се внимателно и се втренчи в нея. Очите ѝ светеха победоносно.

— Баща ви може да не ме познава много добре, но вас познава, откакто сте се родила. Кажете му и вървете по дяволите!

Тя се наежи като боен петел, лицето ѝ почервеня от гняв.

— Така значи? — изпищя. — Е, ще видим тогава, и ти върви по дяволите!

Тя посегна към пазвата си и извади дебело писмо, което размаха под носа му. Черният почерк на сестра му бе така познат, че му трябваше само един поглед.

— Дай ми го! — Беше скочил от каруцата и се втурна след нея, но тя бе твърде бърза. Качи се на седлото, преди той да я стигне, отдръпна се, хванала юздите в едната си ръка, и размаха подигравателно писмото с другата.

— Искаш ли го, а?

— Да, искам го! Дай ми го! — Беше толкова бесен, че като нищо можеше да ѝ стори нещо, ако я докопаше. За нещастие кобилата ѝ усети настроението му и се отдръпна, сумтейки и пристъпвайки неспокойно.

— Не мисля. — Тя го погледна кокетно, червеното на гнева избледняваше от лицето ѝ. — Все пак мой дълг е да го дам на баща си, нали? Той наистина трябва да научи, че слугите му водят тайна кореспонденция, нали? Джени ли е твоята любима?

— Прочела си писмото? Мръсна малка кучка!