Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— О, какъв език! — рече тя и размаха пак писмото. — Мой дълг е да помагам на родителите си, като им съобщавам какви ужасни деяния вършат слугите им, нали? А аз съм предана дъщеря, нали, ето, съгласих се с този брак, без да гъкна? — Тя се наведе напред над седлото, ухилена подигравателно, и с новия пристъп на гняв той осъзна, че тя се наслаждава на всичко това, и то много.

— Сигурно татко ще го сметне за интересно четиво — рече тя. — Особено онази част за златото, което трябва да бъде изпратено на Лохиел във Франция. Не се ли смята още за измяна да се помага на враговете на краля? Тц-тц — изцъка тя просташки с език. — Колко лошо.

Той си помисли, че може да повърне на място, от чист ужас. Тя имаше ли изобщо представа колко много животи лежат в бялата ѝ ръка? Сестра му, Иън, шестте им деца и всички селяни и семейства от Лалиброх — вероятно дори живота на агентите, които пренасяха съобщения и пари между Шотландия и Франция, за да поддържат опасното съществуване на якобитските изгнаници там.

Той преглътна веднъж, после отново, преди да заговори:

— Добре. — По-естествена усмивка се появи на лицето ѝ и той осъзна колко млада е всъщност. Е, какво от това, и ухапването на малката змия е отровно като на голямата, нали?

— Няма да кажа — увери го тя, изглеждаш искрена. — Ще ти дам писмото и няма да кажа какво има в него. Обещавам.

— Благодаря ти. — Опита да се съвземе достатъчно, за да измисли разумен план. Разумен ли? Да иде в господарската къща, за да отнеме девствеността на дъщерята — по нейна молба? Никога не бе чувал нещо по-неразумно.

— Добре — каза отново. — Но трябва да внимаваме. — С усещане за смътен ужас, той осъзна, че влиза в ролята на неин съзаклятник.

— Да, не се тревожи, мога да уредя да изпратят слугинята ми някъде, а лакеят пие; винаги заспива преди десет.

— Уреди го тогава — каза той, стомахът му кипеше. — Но гледай да избереш безопасен ден.

— Безопасен ли?

— През седмицата, след като ти спре кръвта — каза той грубо. — Иначе може да заченеш.

— О… — Тя се изчерви при тези думи, но го погледна с възобновен интерес.

Гледаха се в мълчание много дълго, внезапно свързани от онова, което щяха да сторят.

— Ще ти изпратя вест — рече тя накрая и обърна коня си, после препусна през полето, а копитата на кобилата вдигаха във въздуха струи от току-що пръснатата тор.

Като проклинаше дълго и тихо, той пропълзя под листвениците. Нямаше луна и слава богу. Трябваше да прекоси шест ярда открита морава и сега бе нагазил до колене сред цветната леха.

Погледна към страничната стена на къщата, тя се издигаше тъмна и страховита над него. Да, на прозореца имаше свещ, както бе казала. Все пак преброи внимателно прозорците, за да е сигурен. Бог да му е на помощ, ако сбърка стаята. Бог да му е на помощ и ако не я сбърка, помисли си мрачно, и се хвана здраво за дънера на огромното сиво увивно растение, което покриваше тази стена на къщата.

Листата шумоляха като ураган и стъблата им, колкото и да бяха жилави, пукаха и се извиваха притеснително под тежестта му. Нямаше какво друго да стори, освен да се катери възможно най-бързо и да е готов да се хвърли обратно в нощта, ако някой от прозорците внезапно се отвори.

Стигна задъхан до малкото балконче, сърцето му препускаше, беше подгизнал от пот въпреки хладната нощ. Спря за миг, сам под слабото сияние на пролетните звезди, за да си поеме дъх. Използва го, за да прокълне Дженива Дънсейни отново, после отвори вратата ѝ.

Тя го чакаше и явно бе чула приближаването му по бръшляна. Стана от кушетката, на която седеше, и тръгна към него вирнала брадичка, със спусната по раменете кестенява коса.

Носеше бяла нощница от някаква прозрачна материя, вързана на шията с копринена панделка. Дрехата не приличаше на нощница на скромна млада дама и той шокиран осъзна, че е облякла нощницата за първата си брачна нощ.

— Ти дойде. — Той чу триумфалната нотка в гласа ѝ, но и лекото му потрепване. Значи не е била сигурна?

— Нямах избор — рече той кратко и се обърна да затвори вратата зад себе си.

— Ще искаш ли малко вино? — Като се опитваше да се движи грациозно, тя тръгна към масата, където имаше гарафа и две чаши. Как бе уредила това? Все пак една чашка нямаше да му е излишна при настоящите обстоятелства. Кимна и я пое от ръката ѝ.

Погледна я скришом, докато отпиваше. Нощницата не скриваше почти нищо от тялото ѝ и докато сърцето му постепенно забавяше ритъм след паниката при изкачването, той се изправи пред нов страх — че няма да може да изпълни своята част от сделката, — но го прогони с усилие. Тя беше слабичка, с тесни бедра и малки гърди, но определено жена.