Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Допи чашата и я остави. Нямаше смисъл да отлага.

— Писмото? — рече грубо.

— След това — каза тя и стисна устни.

— Сега или си тръгвам. — И той се извърна към прозореца, сякаш готов да изпълни заплахата си.

— Чакай! — Той пак се обърна, но я изгледа с неприкрито нетърпение.

— Не ми ли вярваш? — попита тя, опитваше се да звучи прелъстително.

— Не.

Тя като че ли се ядоса и издаде долната си устна, но той само я погледна студено през рамо, все още извърнат към прозореца.

— О, добре тогава — рече тя и сви рамене. Бръкна под някакви бродерии в кутия за шев, извади писмото и го хвърли на тоалетката до него.

Той го грабна и отвори листата, за да се увери. Усети порив на примесен с облекчение гняв при вида на разчупения печат и познатия почерк на Джени — четлив и решителен.

— Е? — Гласът на Дженива прекъсна с нетърпение четенето му. — Остави го и ела тук, Джейми. Аз съм готова. — Тя седна на леглото и обгърна коленете си.

Той се скова и извърна студения си син поглед към нея, над страниците в ръцете си.

— Няма да изричаш името ми — каза той. Тя вдигна заострената си брадичка още малко и изви изскубаните си вежди.

— Защо? Нали е твое. Сестра ти те нарича така.

Той се поколеба за миг, после много бавно остави писмото настрани и сведе глава към вървите на бричовете си.

— Ще го направя както трябва — каза той, като се взираше в пръстите си, — заради честта ми като мъж и заради твоята като жена. Но — вдигна глава и присви сините си очи към нея, — тъй като ме вкара в леглото си със заплахи към семейството ми, няма да ме наричаш с името, което те са ми дали. — Стоеше неподвижен, втренчен в очите ѝ. Накрая тя кимна съвсем леко и сведе поглед към покривката на леглото.

Прокара пръст по шарката.

— Как да те наричам тогава? — попита накрая тихо. — Не мога да те наричам Макензи!

Ъгълчетата на устата му се извиха леко, докато я гледаше. Изглеждаше толкова дребна, свита така, обгърнала с ръце коленете си и със сведена глава. Той въздъхна.

— Наричай ме Алекс. И това е мое име.

Тя кимна мълчаливо. Косата ѝ падаше около лицето, но той видя как блеснаха очите ѝ, когато надникна към него.

— Добре тогава. Можеш да ме гледаш — рече той сърдито. Свали бричовете си и чорапите с тях. После ги сгъна на един стол и започна да развързва ризата си, усещаше ясно погледа ѝ — още срамежлив, но директен. Все пак не забрави да се обърне към нея, когато сваляше ризата, за да ѝ спести гледката към гърба му.

— О! — Възклицанието ѝ беше тихо, но достатъчно да го спре.

— Нещо не е наред ли?

— О, не… искам да кажа, че просто не очаквах… — Косата се спусна отново, но не и преди той да види издайническата червенина по бузите ѝ.

— Не си ли виждала гол мъж? — Лъскавата кестенява глава се поклати напред-назад.

— Нее — каза тя колебливо. — Просто… не беше…

— Да, обикновено не е — отвърна той делово и седна на леглото до нея. — Но ако ще се люби, трябва да бъде.

— Разбирам — каза тя, но още не звучеше убедена. Той опита да се усмихне, за да я успокои.

— Не се тревожи. Няма да стане по-голям. И няма да направи нищо странно, ако го докоснеш. — Поне се надяваше. Да седи гол така близо до полуголо момиче бе огромно изпитание за самоконтрола му. Неговата предателска и лишавана твърде дълго анатомия не се интересуваше каква егоистична малка изнудвачка е тя. Вероятно за щастие, тя отказа предложението му и се сви малко към стената, макар че не откъсна очи от него. Той потърка колебливо брадичката си.

— Ти колко знаеш… имаш ли някаква представа как се прави?

Погледът ѝ бе ясен и издаваше пълно невежество, макар че бузите ѝ пламнаха.

— Е, сигурно като при конете? — Той кимна, но усети пробождане при спомена за първата си брачна нощ, когато и той очакваше да е като при конете.

— Нещо такова — каза, прочиствайки гърло. — Само че по-бавно. И по-нежно — добави, щом видя притеснения ѝ поглед.

— О… това е добре. Бавачката и слугините разправяха разни истории… за мъже и сватби и… звучеше доста плашещо. — Тя преглътна с усилие. — Много ли ще боли? — Вдигна внезапно глава и го погледна в очите.

— Не ми пречи — каза смело, — само че ми се иска да знам какво да очаквам. — Той изпита лека симпатия към нея. Може да беше разглезена, егоистична и безразсъдна, но поне имаше характер. А в неговите очи куражът не беше малка добродетел.

— Не мисля — рече той. — Ако се погрижа да си готова (ако успее да се погрижи, поправи го мозъкът му), мисля, че няма да боли повече от ощипване. — Посегна и щипна горната част на ръката ѝ. Тя подскочи и потърка мястото, но се усмихна.