Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Беше пристигнал в Хелуотър така изтощен и в такъв душевен смут, че отначало го видя като поредния затвор — но сред непознати и далеч от Северна Шотландия. Сега, когато бе заврян тук, затворник на думата си като зад железни решетки, установи, че и тялото, и умът му се успокояват с течението на дните. Тялото му укрепваше, а той се успокояваше в кротката компания на конете и постепенно установи, че отново е възможно да мисли разумно.

Дори да нямаше истинска свобода, поне имаше чист въздух, светлина и пространство, където да изтегне крайниците си, гледката на планините и красивите коне, които Дънсейни развъждаше. Другите коняри и слуги бяха разбираемо подозрителни към него, но обикновено не го закачаха заради внушителния му ръст и страховития му вид. Това беше самотен живот — но той отдавна бе приел факта, че за него животът рядко е друг.

Над Хелуотър падна мек сняг и дори официалното посещение на майор Грей по Коледа — напрегнато и неловко — мина, без да смути нарастващото му усещане за доволство.

Успя да уреди тайно и някаква връзка с Джени и Иън в Шотландия. Освен редките писма, които достигаха до него по заобиколни пътища и които четеше, а после унищожаваше, за дома му напомняше единствено броеницата с топчета от бук, която носеше на врата си и криеше под ризата.

Десетина пъти на ден докосваше малкия кръст, който лежеше над сърцето му, като всеки път извикваше образа на любим човек и изричаше кратка молитва — за сестра си, Джени; за Иън и децата — неговия съименник, Младия Джейми, Маги и Катрин Мери, за близнаците Майкъл и Джанет и за бебето Иън. За селяните в Лалиброх и за мъжете от Ардсмюир. И винаги, първата молитва сутрин и последната вечер — и много между тях — за Клеър. Господи, нека е в безопасност. Тя и детето.

Когато снегът се стопи и годината започна да изсветлява в пролет, Джейми Фрейзър усещаше само един дразнител в ежедневието си — присъствието на лейди Дженива Дънсейни.

Красива, разглезена и аристократична, лейди Дженива бе свикнала да получава каквото иска и когато го поиска, и не се интересуваше какво ще причини с това на останалите. Тя беше добър ездач — Джейми ѝ го признаваше, — но с твърде остър език и капризна дотам, че конярите теглеха сламки кой ще има нещастието да я придружава на ежедневната ѝ езда.

Напоследък обаче лейди Дженива сама избираше придружителя си — Алекс Макензи.

— Глупости — каза тя, когато той опита да се извини с временно неразположение, за да не я придружи сред усамотените мъгливи подножия на хълмовете над Хелуотър; място, където ѝ бе забранено да язди, защото теренът и мъглите бяха опасни. — Не ставай глупав. Никой няма да ни види. Хайде! — Тя смуши кобилата си жестоко в ребрата и препусна, преди той да успее да я спре, като се смееше през рамо към него.

Нейното сляпо увлечение по него беше достатъчно очевидно, за да започнат другите коняри да се хилят накриво и да си шушукат при появата ѝ в конюшните. Когато беше с нея, той имаше силното желание да я изрита на някое болезнено място, но засега се задоволяваше само с поддържането на стриктно мълчание, като реагираше на всичко само със сумтене.

Вярваше, че тя рано или късно ще се отегчи от мълчанието му и ще прехвърли дразнещото си внимание към друг от конярите. Или… да даде Господ… скоро щеше да се омъжи и да се разкара както от Хелуотър, така и от него.

Беше рядък слънчев ден в Езерната област, където облаците почти се сливаха със земята заради влагата. Все пак в този майски следобед бе топло, достатъчно топло Джейми да реши да свали ризата си. Беше безопасно тук, на високото, само в компанията на Бес и Цветче, двата флегматични коня, които теглеха валяка.

Нивата беше голяма, а конете стари и добре обучени за задачата, която харесваха; той трябваше само да подръпва понякога юздите, за да вървят направо. Валякът бе от дърво, а не като старите — от камък или метал, и на него имаше тесен процеп между всяка дъска, затова вътрешността му можеше да се напълни с добре изгнила тор, която се посипваше на постоянна струя при въртенето му и тежкият валяк постепенно олекваше.

Джейми искрено одобряваше това изобретение. Трябваше да каже на Иън за него; да му нарисува чертеж. Циганите щяха да дойдат скоро; слугините в кухнята и конярите само за това говореха. Той може би щеше да има време да добави една притурка към писмото, което щеше да изпрати по катуна странстващи калайджии или по циганите, които идваха във фермата. Доставката му можеше да продължи цял месец, или три, или шест, но накрая пакетът щеше да стигне до Северна Шотландия, предаван от ръка на ръка, и накрая — до сестра му в Лалиброх, която щеше да плати щедро за него.