Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Сладки сънища, Гавин — прошепна Мак Дуб и малко по малко килията започна пак да утихва.

Тази нощ сънува Клеър. Тя лежеше в ръцете му с отпуснати крайници и ароматна. Беше бременна; коремът ѝ бе кръгъл и гладък като диня, а гърдите едри, с тъмни като вино зърна, го приканваха да ги опита.

Ръката ѝ се беше свила между краката му и той посегна да ѝ върне услугата, и нейната мекота изпълни шепата му, притисна се към него, когато тя помръдна. Тя се надигна усмихната, косата ѝ падаше около лицето, и седна върху него.

— Дай ми устата си — прошепна той, не знаеше дали иска да я целуне, или тя да го поеме с уста, знаеше само, че трябва да я има някак.

— Ти ми дай твоята — рече тя. Засмя се и се наведе към него, с ръце на раменете му, косата ѝ докосна лицето му с аромат на мъх и слънчева светлина, и той усети шумолене на сухи листа под гърба си, и разбра, че лежат в долчинката близо до Лалиброх, и тя е с цвета на мед, с цвета на буковете; на букови листа и клони, златни очи и гладка бяла кожа, докосната от сенки.

После гърдите ѝ се притиснаха към устата му и той ги пое жадно, привличайки тялото ѝ плътно към себе си, когато засмука. Млякото ѝ беше горещо и сладко, със слаб вкус на сребро, като еленова кръв.

— По-силно — прошепна му тя и сложи ръка зад главата му, хвана го за тила и го притисна към себе си. — По-силно.

Тя легна върху него, ръцете му бяха вкопчени в сладката плът на бедрата ѝ, усещаше малката тежест на детето върху него, сякаш вече я споделяха, защитаваха малката издутина между телата си.

Той я прегърна силно и тя го задържа, когато той потрепери, косата ѝ падаше върху лицето му, ръцете ѝ бяха в косата му и детето бе между тях, не се знаеше къде започва някой от тримата и къде свършва.

Събуди се внезапно, задъхан и изпотен, полусвит настрани под една от пейките в килията. Още не беше съвсем съмнало, но той виждаше силуетите на мъжете, които лежаха до него, и се надяваше, че не е извикал. Затвори веднага очи, но сънят си беше отишъл. Лежеше съвсем неподвижно, сърцето му забавяше ритъма си. Зачака зората.

18 юни 1755 г.

Джон Грей се бе облякъл много внимателно тази вечер, с чиста риза и копринени чорапи. Не беше сложил перука, косата му бе сплетена и напръскана с тоник от лимон и върбинка. Зачуди се за миг дали да сложи пръстена на Хектор, но накрая го сложи. Вечерята бе хубава; фазан, който сам бе отстрелял, и зелена салата, заради странния вкус на Фрейзър към такива неща. Сега седяха пред шахматната дъска, изоставили леките разговори и съсредоточени над фигурите.

— Ще пиете ли шери? — Премести офицера си и се облегна назад, протягайки се.

Фрейзър кимна, замислен за новата позиция.

— Мисля, че да.

Грей стана и прекоси стаята, отдалечавайки се от огъня. Посегна към бюфета за бутилката и усети тънка струйка пот да се стича по ребрата му. Не беше от огъня, който потрепваше в другия край на стаята; беше от нерви.

Донесе бутилката на масата, като държеше чашите в другата си ръка; бяха от уотърфордски кристал, изпратени от майка му. Течността се изля в тях като блещукащ розов кехлибар на светлината на огъня. Очите на Фрейзър бяха вперени в чашата, гледаше как се надига шерито в нея, но с разсеяност, която показваше, че мисли за друго. Тъмносините очи бяха притворени. Грей се запита за какво ли мисли; не за играта… изходът ѝ беше ясен.

Грей посегна и премести офицера на царицата. Това само щеше да забави нещата; все пак постави в опасност царицата на Фрейзър и можеше да го принуди да се лиши от топа си.

Грей стана да сложи още торф в огъня. Протегна се и мина зад своя опонент, за да огледа ситуацията от неговия ъгъл.

Светлината от огъня трептеше, когато едрият шотландец се наведе да огледа дъската, и отново изтръгна наситеночервени нюанси от косата му, като ехо от сиянието на шерито в кристалните чаши.

Фрейзър беше вързал косата си на тила с тънка черна връв. Само леко дръпване щеше да я освободи. Джон Грей си представи как прокарва ръка под тази гъста, лъскава маса, за да докосне гладката и топла кожа на темето под нея. Да докосне…

Дланта му се затвори рязко, когато си представи усещането.

— Ваш ред е, майоре. — Мекият глас на шотландеца го накара да се съвземе и той зае мястото си, като огледа невиждащо шахматната дъска.

Всъщност не виждаше нищо, тъй като много силно съзнаваше движенията на другия, присъствието му. Въздухът около Фрейзър сякаш трептеше, невъзможно беше да не погледнеш към него. За да прикрие погледа си, Грей взе шерито и отпи, като едва усети вкуса на течното злато.