Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Нали имате предвид лорд Мелтън? Или имате и друг брат?

— Нямам — отвърна Грей. Усещаше устните си леко сковани, макар че можеше да е от пурата. — Не, имам само един брат. — Сърцето му започна да бумти отново, но този път тежко и усилно. Нима шотландското копеле през цялото време е знаело кой е той?

— Срещата ни бе доста кратка по необходимост — рече сухо Фрейзър. — Но пък запомняща се. — Той вдигна чашата си и отпи, като гледаше Грей над кристалния ѝ ръб. — Може би не знаете, че срещнах лорд Мелтън при Калоден?

— Знаех. Аз се сражавах там. — Цялото удоволствие от победата се изпари. Чувстваше леко гадене от дима. — Не знаех, че си спомняте Хал обаче… или че знаете за роднинската ни връзка.

— Тъй като дължа живота си на тази среща, едва ли бих могъл да я забравя — рече сухо Фрейзър.

Грей вдигна очи.

— Разбрах, че не сте били особено благодарен, когато Хал ви е срещнал при Калоден.

Фрейзър стисна още по-силно устни, после те се отпуснаха.

— Така е — рече тихо. Усмихна се безрадостно. — Брат ви бе много упорит в отказа си да ме застреля. Не изпитвах благодарност за услугата навремето.

— Искали сте да ви застрелят? — вдигна вежди Грей.

Погледът на шотландеца се отнесе, беше вперен в шахматната дъска, но явно виждаше нещо друго.

— Тогава мислех, че имам основание — рече тихо.

— Какво основание? — попита Грей. Улови за миг погледа му и добави бързо: — Не искам да нахалствам с въпроса си. Просто… тогава аз… и аз се чувствах така. От думите ви за Стюартите не мисля, че загубата на каузата им ви е довела до подобно отчаяние.

Устата на Фрейзър потрепна леко, твърде леко, за да бъде усмивка. Той наклони за миг глава, сякаш в съгласие.

— Имаше такива, които се сражаваха от обич към Чарлс Стюарт… или от преданост към правото на баща му върху трона. Но вие сте прав; аз не бях от тях.

Не обясни нищо повече. Грей пое дълбоко дъх, без да откъсва очи от дъската.

— Казах, че тогава и аз се чувствах така. Аз… изгубих един приятел при Калоден. — С част от съзнанието си се питаше защо говори за Хектор на този мъж, точно на него; шотландски воин, който бе въртял меча си на онова смъртоносно поле, и може би именно неговия меч… Но в същото време не можеше да се спре; не би могъл да говори на другиго за Хектор, освен на този мъж, на този затворник, който не можеше да каже на никого, чиито думи не можеха да му навредят.

— Той ме накара да отида и да погледна тялото… Хал, брат ми — избълва Грей. Погледна надолу към ръката си, където наситеносиният сапфир на Хектор гореше върху кожата му, по-малка версия на камъка, даден му неохотно от Фрейзър.

— Той каза, че трябва; че ако не го видя мъртъв, никога няма да повярвам в смъртта му. И ако не знам, че Хектор… моят приятел… си е отишъл завинаги, ще скърбя вечно. Ако видя и разбера, ще скърбя, но после ще се излекувам… и ще забравя. — Вдигна очи в болезнен опит за усмивка. — Хал по принцип е прав, но не винаги.

Вероятно се беше излекувал, но никога нямаше да забрави. Определено нямаше да забрави как видя Хектор за последно — с бяло като восък лице, неподвижен в ранната утринна светлина, дългите му тъмни мигли почиваха деликатно на бузите му, сякаш бе заспал. И зейналата рана, която почти бе отделила главата му от тялото, разкривайки трахеята и големите вени на врата.

Известно време мълчаха. Фрейзър не каза нищо, но взе чашата си и я пресуши. Без да попита, Грей напълни чашите за трети път.

Облегна се назад в стола си, загледан любопитно в госта си.

— Смятате ли, че животът ви е твърде тежък, господин Фрейзър?

Шотландецът срещна погледа му съвсем спокойно. Явно не видя в изражението му друго, освен любопитство, защото широките му рамене се отпуснаха леко, както и мрачната линия на устата. Той се облегна назад и бавно раздвижи дясната си ръка, за да изпъне мускулите. Грей видя, че тя е била наранена; на светлината от огъня личаха малки белези и два от пръстите бяха сковани.

— Може би не чак толкова — отвърна бавно шотландецът. Срещна очите му безстрастно. — Мисля, че може би най-голямото бреме е в обичта ни към онези, на които не можем да помогнем.

— А не в липсата на някой, когото да обичаме?

Фрейзър не отговори веднага; сякаш обмисляше позицията на шахматни фигури.

— Това е празнота — каза той накрая, тихо. — Но не и голямо бреме.

Беше късно; крепостта бе притихнала около тях, само от време на време се чуваха стъпките на стражите долу.

— Жена ви… била е лечителка, казвате?