Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Бялата вещица. — Грей също говореше тихо, но кръвта му пулсираше от вълнение. — Значи онзи мъж е говорил за жена ви?

— Мисля, че може да е така. И ако е така… — Широките му рамене се свиха леко. — Трябваше да отида — рече той просто. — Да проверя.

— А откъде знаехте къде да отидете? И това ли успяхте да разберете от думите на скитника? — Грей се наведе леко напред, любопитен. Фрейзър кимна, още гледаше шахматната фигура.

— Знам едно място, не е далеч оттук, където има светилище на света Бриджит. Тя е наричана още „бялата дама“ — обясни той, като вдигна поглед. — Макар че това светилище е много старо… още отпреди света Бриджит да дойде в Шотландия.

— Разбирам. И вие сте решили, че мъжът говори за това място, както и за съпругата ви?

Пак свиване на рамене.

— Не знаех — повтори Фрейзър. — Не знаех дали има предвид жена ми, или „бялата вещица“ означава света Бриджит… за да ме насочи към мястото. Но почувствах, че трябва да отида.

Той описа въпросното място и по настояване на Грей му даде указания как да го открие.

— Самото светилище е каменно и малко, във формата на древен кръст, така обветрено, че знаците едва личат. Издига се над малко езеро, полупотънало в тревата. В това езеро ще намерите малки бели камъни, оплетени сред корените на прещипа, който расте по брега. Смята се, че те притежават голяма сила, майоре — обясни той, като видя неразбиращото му изражение. — Но само когато ги използва бяла дама.

— Разбирам. И вашата жена…? — Грей замълча деликатно.

Фрейзър поклати рязко глава.

— Това няма нищо общо с нея — рече той тихо. — Нея вече я няма. — Гласът му беше тих и овладян, но Грей чуваше отчаянието в него.

Лицето на Фрейзър обикновено бе спокойно и неразгадаемо; той не промени изражението си и сега, но следите от скръбта бяха видими, отпечатани в бръчките до устата и в очите, които тънеха в сенки, хвърляни от танцуващия огън. Беше неподобаващо да се намесва в такова дълбоко чувство, макар и неизказано, но Грей си имаше дълг.

— А златото, господин Фрейзър? — попита той тихо.

Фрейзър пое дълбоко дъх и рече:

— То беше там.

— Какво! — Грей изправи рязко гръб на стола си, втренчен в шотландеца. — Открили сте го?

Фрейзър го погледна за миг и изкриви лукаво уста.

— Открих го.

— Наистина ли беше френското злато, изпратено от Луи на Чарлс Стюарт? — Вълнението препускаше из кръвта му, вече се виждаше как поднася огромните сандъци със злато на своите началници в Лондон.

— Луи никога не е изпращал злато на Стюартите — каза Фрейзър категорично. — Не, майоре, в езерото на светицата открих злато, но не във френски монети.

Беше открил малка кутия, която съдържаше няколко златни и сребърни монети, и по-малка кесия, пълна с бижута.

— Бижута ли? — попита Грей. — Те пък откъде са се взели?

Фрейзър го погледна леко подразнено.

— Нямам никаква представа, майоре — рече той. — Откъде да знам?

— Да, разбира се — отвърна Грей, като се изкашля, за да прикрие изчервяването си. — Разбира се. Но това съкровище… къде е то сега?

— Хвърлих го в морето.

Грей се втренчи неразбиращо в него.

— Какво?

— Хвърлих го в морето — повтори търпеливо Фрейзър. Скосените му сини очи срещнаха спокойно погледа му. — Сигурно сте чували за мястото, наречено Казана на Дявола, майоре? На не повече от половин миля от езерото на светицата е.

— Защо? Защо сте сторили подобно нещо? — попита Грей. — Няма никакъв смисъл, човече!

— Тогава не ме беше грижа особено за смисъла, майоре — каза тихо Фрейзър. — Бях отишъл там с надежда… и когато тя угасна, съкровището ми изглеждаше просто някаква жалка кутия с камъни и парчета почернял метал. Нямах полза от тях. — Вдигна очи и едната му вежда се изви иронично. — Но не виждах смисъл и да го давам на крал Джорди. Затова го хвърлих в морето.

Грей се облегна в стола си и механично си наля още една чаша шери, като почти не съзнаваше какво прави. В главата му се вихреше хаос.

Фрейзър седеше извърнал глава и подпрял брадичка на юмрука си, взираше се в огъня, лицето му отново бе станало безстрастно, както обикновено. Светлината сияеше зад него, озаряваше дългата правя линия на носа и меката извивка на устната му, засенчваше брадичката и челото.

Грей отпи доста голяма глътка от шерито и се окопити.

— Много трогателна история, господин Фрейзър — рече той равно. — Много драматична. И все пак няма никакво доказателство, че е истина.

Фрейзър се размърда и обърна глава към него. Скосените му очи се присвиха, може би някак развеселено.