Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— О, има, майоре — рече той. Бръкна под колана на парцаливите си панталони, порови там за миг и протегна ръка над масата, в очакване.

Грей протегна своята инстинктивно и нещо малко тупна на дланта му.

Беше сапфир, тъмносин като очите на Фрейзър, и доста голям.

Грей отвори уста, но не каза нищо, задавен от удивление.

— Ето ви доказателство за съществуването на съкровището, майоре. — Фрейзър кимна към камъка в ръката му. После срещна погледа на Грей над масата. — А колкото до останалото… съжалявам, майоре, но ще трябва да приемете моята дума.

— Но… но… вие казахте…

— Така е. — Фрейзър беше спокоен, сякаш обсъждаха дъжда навън. — Запазих само това камъче, като си мислех, че може да влезе в употреба, ако някога ме освободят, или пък мога да намеря начин да го изпратя на семейството си. Вие ще разберете, майоре — в сините очи проблесна подигравателно пламъче, — че семейството ми не може да се възползва от подобно съкровище, без да привлече нежелано внимание. Един камък — може би, но не и много такива.

Грей едва успяваше да мисли. Фрейзър говореше истината; един земеделец като зет му не можеше да обърне подобно съкровище в пари, без да предизвика приказки, които щяха да доведат хората на краля в Лалиброх. А самият Фрейзър може би щеше да остане затворник до края на живота си. И все пак да захвърлиш просто така цяло състояние! Но като гледаше шотландеца, можеше да повярва в това. Ако съществуваше човек, чиято преценка не би могла да бъде изкривена от алчност, това беше Джеймс Фрейзър. И все пак…

— Как задържахте камъка? — попита рязко Грей. — Бяхте претърсен на голо, когато ви върнаха обратно.

Широката уста се изви леко в първата искрена усмивка, която Грей виждаше.

— Глътнах го — рече Фрейзър.

Ръката на Грей се сви конвулсивно върху сапфира. Отвори я и доста внимателно остави проблясващия син камък на масата до пешката.

— Разбирам.

— Уверявам ви, майоре — рече Фрейзър с тържественост, която засилваше още повече веселието в очите му, — че овесената каша си има своите преимущества, сегиз-тогиз.

Грей потисна порива да се засмее и потърка устната си с пръст.

— Сигурен съм в това, господин Фрейзър. — Поседя така за миг, взирайки се в синия камък. После рязко вдигна поглед.

— Вие сте папист, нали, господин Фрейзър? — Знаеше вече отговора; малцина от следовниците на католиците Стюарт не бяха такива. Затова стана и тръгна към лавицата в ъгъла. Отне му малко време да го открие; подарък от майка му, не беше сред обичайните му четива.

Остави подвързаната с телешка кожа библия на масата, до камъка.

— Аз самият съм склонен да приема думата ви на джентълмен, господин Фрейзър — рече той. — Но ще ме разберете, трябва да изпълнявам дълга си.

Фрейзър се вгледа дълго в книгата, после вдигна очи към Грей с неразгадаемо изражение.

— Да, разбирам, майоре — рече тихо. И без колебание сложи едрата си длан върху библията.

— Заклевам се в името на Всемогъщия Господ Бог и Неговото Свято Слово — каза той твърдо. — Съкровището е каквото ви казах. — Очите му сияеха на светлината от огъня, тъмни и неразгадаеми. — И се заклевам в отвъдната участ на душата си — добави той тихо, — че сега е в морето.

След като въпросът с френското злато беше уреден, те се върнаха към обичайното; кратки преговори относно затворниците, следвани от неофициален разговор и по някоя игра на шах. Тази вечер тъкмо бяха станали от масата за вечеря и още обсъждаха огромния роман на Самюъл Ричардсън „Памела“.

— Мислите ли, че размерът на книгата се оправдава от сложността на историята? — попита Грей, като се наведе да запали пурата си от свещта на бюфета. — Все пак това е струвало много пари на издателя, както и значителни усилия от страна на читателя, за книга с такъв обем.

Фрейзър се усмихна. Той самият не пушеше, но бе избрал да пие портвайн тази вечер, като твърдеше, че това е единственото питие, чийто вкус не се влияе от вонята на тютюн.

— Колко беше… хиляда и двеста страници? Толкова, струва ми се. Все пак е трудно да се обхванат всички събития в един живот в по-малък обем, ако искаш да изградиш точно описание.

— Така е. Чувал съм обаче и мнението, че умението на един романист се изразява именно в умелото подбиране на подробностите. Не мислите ли, че подобен обем може би показва липса на дисциплина в това отношение, или пък липса на умение?

Фрейзър се замисли, отпивайки бавно от алената течност.