Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Да. Тя… казва се Клеър. — Фрейзър преглътна, после вдигна чашата си и пи, сякаш се опитваше да прокара нещо залепнало на гърлото му.

— Мисля, че много сте я обичали — рече тихо Грей.

Видя у шотландеца същия порив, който и той бе изпитал преди няколко мига — нуждата да изрече име, което дълго не е изричал, да призове за миг призрака на една любов.

— Понякога си мисля, че трябва да ви благодаря, майоре — каза той тихо.

Грей се сепна.

— Да ми благодарите? Защо?

Шотландецът го погледна мрачно над приключилата шахматна партия.

— За онази нощ при Карярик, когато се срещнахме за първи път. — Гледаше го спокойно. — За онова, което сторихте за жена ми.

— Вие помните — рече дрезгаво Грей.

— Не съм забравил — отвърна простичко Фрейзър. Грей се стегна и погледна към него, но не видя и помен от смях в скосените сини очи.

Фрейзър му кимна много сериозно.

— Вие бяхте достоен противник, майоре; не бих могъл да го забравя.

Джон Грей се засмя горчиво. Странно, но не се почувства толкова зле, колкото очакваше, когато този срамен спомен беше съживен.

— Ако смятате едно шестнайсетгодишно хлапе, което се насира от страх, за достоен враг, господин Фрейзър, тогава не е изненадващо, че планинците бяха победени!

Фрейзър се усмихна леко.

— Мъж, който не се насира от страх, когато опрат оръжие в главата му, майоре, или няма черва, или няма мозък.

Грей се засмя въпреки себе си. Устните на Фрейзър също леко потрепнаха.

— Вие не проговорихте, за да спасите живота си, а за да спасите честта на една дама. Честта на моята дама — каза тихо Фрейзър. — На мен това не ми прилича на страх.

Откровеността в гласа му бе твърде очевидна, за да се пренебрегне.

— Не сторих нищо за жена ви — каза с горчивина Грей. — Тя не беше в опасност, все пак!

— Но вие не го знаехте, нали? — изтъкна Фрейзър. — Мислехте, че спасявате живота и честта ѝ, като рискувахте своя. Вие ѝ оказахте тази чест… и понякога си мисля за това, откакто… я загубих. — Гласът му потрепна съвсем леко; само изопнатите мускули на шията му издаваха емоцията.

— Разбирам. — Грей пое дълбоко дъх и го издиша бавно. — Съжалявам за загубата ви — добави.

И двамата помълчаха за миг, сами със своите призраци. После Фрейзър вдигна поглед и пое дъх.

— Брат ви е бил прав, майоре — каза той. — Благодаря ви и ви желая лека нощ. — Стана, остави чашата си и излезе.

Това му напомни някак за годините в пещерата и посещенията му в къщата, онези оазиси от живот и топлина насред пустинята на самотата. Тук беше обратното, излизаше от претъпканата, студена мръсна килия към топлия апартамент на майора, където за няколко часа можеше да отпусне и съзнанието, и тялото си, да се наслади на топлина, разговор и изобилие от храна.

Това му носеше странно усещане за разместване; усещане за загуба на някаква ценна част от него, която не може да оцелее в прехода обратно към ежедневието. Всеки път този преход ставаше все по-труден.

Той стоеше във ветровития коридор и чакаше тъмничаря да отключи килията. Звуците на спящите мъже жужаха в ушите му и миризмата им го лъхна още с отварянето на вратата, остра като пръдня.

Той си пое дълбоко дъх, преди да сведе глава и да влезе.

Телата на пода се размърдаха, докато той пристъпваше в стаята, сянката му падна над изпружените и свити форми. Вратата са затвори след него, потопявайки килията в мрак, но през нея като вълна премина осъзнаване — мъжете се разбуждаха при появата му.

— Много закъсня, Мак Дуб — каза Мърдо Линдзи, гласът му бе дрезгав в съня. — Ще си скапан утре.

— Ще се справя, Мърдо — прошепна той, докато прекрачваше телата. Свали палтото си и го постави грижливо върху пейката, после взе грубото одеяло и си потърси място на пода, дългата му сянка потрепваше покрай зарешетения прозорец.

Рони Синклер се обърна, когато Мак Дуб легна до него. Примигна сънливо, русите му мигли бяха почти невидими на лунната светлина.

— Русият дребосък добре ли те нахрани, Мак Дуб?

— Нахрани ме, Рони, благодаря. — Намести се върху камъните, търсейки удобна поза.

— Ще ни разкажеш ли утре? — Затворниците изличаха странно удоволствие да слушат какво са му сервирали за вечеря, като приемаха за въпрос на чест водачът им да е добре нахранен.

— Да, ще ви разкажа, Рони — обеща Мак Дуб. — Но сега трябва да поспя.

— Наспи се, Мак Дуб — дойде шепот от ъгъла, където Хейс, Маклауд, Инес и Кийт се бяха свили като лъжици един до друг, защото обичаха да им е топло.