Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Фрейзър седеше неподвижно като статуя от цинобър, само дълбоките сини очи бяха живи на лицето му, докато оглеждаше дъската. Огънят догаряше и очертанията на тялото му тънеха в сенки. Ръката му, златна и черна на светлината от огъня, се отпусна върху масата, неподвижна и изящна като пленената пешка до нея.

Синият камък на пръстена на Джон Грей проблесна, когато той посегна към офицера на царицата си. Това грешно ли е, Хектор? — помисли си той. — Да обичам мъж, който може да те е убил? Или това бе начин най-сетне да оправи нещата; да излекува раните от Калоден и за двамата?

Офицерът тупна леко върху дъската, когато той постави прецизно покритата му с филц основа. Без да спира, ръката му се вдигна сякаш по своя воля. И прекоси краткото разстояние във въздуха, сякаш много добре знаеше какво иска, и се приземи върху ръката на Фрейзър. Дланта тръпнеше, а извитите пръсти нежно умоляваха.

Ръката под неговата беше топла — толкова топла, — но твърда и неподвижна като мрамор. Нищо не помръдна на масата, само трептенето на пламъка в сърцевината на шерито. Тогава Грей вдигна очи и срещна погледа на Фрейзър.

— Махнете ръката си от мен — каза Фрейзър много, много тихо. — Или ще ви убия.

Ръката му под ръката на Грей не помръдваше, не помръдваше и лицето над нея, но майорът усети тръпката на отвращение, спазъма на омраза и отвращение, които се надигнаха от сърцевината на този мъж и се излъчваха от плътта му.

Внезапно отново чу предупреждението на Куори в паметта си, така ясно, сякаш той говореше до ухото му:

Ако вечеряте сам с него — пазете си гърба.

Нямаше никакъв шанс за това; той не можеше да му обърне гръб. Не можеше дори да откъсне поглед от него или да примигне, да се освободи от тъмносиния поглед, който го смразяваше. И като я движеше така бавно, сякаш стоеше върху неизбухнала мина, той отдръпна ръката си.

Настъпи тишина, прекъсвана само от трополенето на дъжда и съскането на торфа в огъня. И двамата като че ли не дишаха. После Фрейзър стана безшумно и излезе от стаята.

Късноноемврийският дъжд трополеше по камъните на двора и по мрачните редици мъже, които стояха сгърбени под пороя. Червените куртки на стража не изглеждаха много по-щастливи от подгизналите затворници.

Майор Грей стоеше под стрехата на покрива и чакаше. Не беше най-подходящото време за провеждане на претърсване и чистене на затворническите килии, но по това време на годината нямаше смисъл да чакат времето да се оправи. А и с повече от двеста затворници в Ардсмюир беше необходимо да мият килиите поне веднъж месечно, за да предотвратят избухването на зарази.

Вратите към главния затворнически блок се отвориха и се появи къса колона затворници; те бяха свършили работата по чистенето, надзиравани от пазачите. В края на колоната ефрейтор Дънстейбъл излезе, понесъл купчина контрабандни вещи, които винаги изскачаха при подобно претърсване.

— Обичайните боклуци, сър — докладва той и хвърли жалките си находки върху бъчвата близо до майора. — Но може да погледнете това.

„Това“ беше малко парцалче, вероятно шест на четири инча, на зелено каре. Дънстейбъл погледна бързо редиците затворници, сякаш смяташе да хване някой от тях в издайническо действие.

Грей въздъхна, после изправи рамене.

— Да, предполагам.

Притежаването на шотландски тартан бе строго забранено от Акта против килтовете, който лишаваше планинците от въоръжение и им забраняваше да носят клановите си дрехи. Той излезе пред редиците мъже, а ефрейтор Дънстейбъл изкрещя рязко, за да привлече вниманието им.

— Чие е това? — Ефрейторът вдигна високо парцалчето и повиши глас. Грей погледна от яркия плат към затворниците, като мислено изреждаше имената им, опитваше се да ги свърже с несъвършените си познания за тартаните. Дори в един клан шарките варираха толкова много, че не можеше да се каже със сигурност коя на кой клан принадлежи, но имаше някакви общи цветове и дизайн.

Макалистър, Хейс, Инес, Греъм, Макмърти, Макензи, Макдоналд… стоп. Макензи. Това беше. Беше сигурен по-скоро заради познанията си за мъжете, отколкото заради връзката на тартана с конкретен клан. Макензи беше млад затворник, лицето му бе някак твърде овладяно, твърде безизразно.

— Твой е, Макензи. Нали? — попита Грей. Грабна плата от ефрейтора и го навря под носа на младежа. Лицето на затворника бе пребледняло под мръсните петна. Челюстта му бе стисната здраво и той дишаше тежко през носа си със слабо свистене.