Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Ходехме в кръчмата надолу по улицата и разговаряхме, след като отпечатвахме материалите. Срещнах неколцина от приятелите му и накрая Том каза, че трябва да напиша и аз нещо. Засмях се и му казах, че с тази ръка, докато напиша нещо, което може да се прочете, всички ще сме вече в гроба… от старост.

— Стоях до пресата, когато разговаряхме, и нагласях буквите с лявата си ръка, без дори да се замисля. Той само се взираше в мен и започна да се смее. Посочи тавата, после ръката ми и продължи да се смее, докато не седна на пода.

Протегна ръце пред себе си, сви пръсти и започна да ги оглежда безстрастно. Сви едната ръка в юмрук и я поднесе към лицето си, като мускулите на предмишницата подскочиха и се издуха под ризата.

— Достатъчно силен съм сега — каза той. — И с малко късмет ще съм така още много години… но не вечно, сасенак. Бил съм се много пъти с меч и кинжал, но за всеки воин идва ден, когато силата го изоставя. — Поклати глава и протегна ръка към палтото си, което лежеше на пода.

— Взех тези онзи ден с Том Гейдж, за да ми напомнят това — каза той.

Взе ръката ми и сложи в нея нещо, което извади от джоба си. Бяха някакви овални оловни неща, студени и твърди на допир. Нямаше нужда да опитвам краищата им, за да разбера, че са оловни букви от печатарска преса.

— Q.E.D. — казах.

— Англичаните ми взеха меча и кинжала — рече той тихо. Пръстът му докосна буквите на дланта ми. — Но Том Гейдж пак сложи оръжие в ръцете ми и мисля, че него няма да оставя.

Вървяхме хванати за ръце по павирания склон на Кралската миля в пет без петнайсет, изпълнени с доволство заради няколко купи добре подлютена супа от омар и бутилка вино, споделени по време на „частния ни разговор“.

Градът сияеше около нас, сякаш и той бе щастлив. Единбург лежеше под мъгла, която скоро щеше да се сгъсти до дъжд отново, но засега светлината на залязващото слънце висеше златна, розова и червена в облаците и сияеше по влажните павета, и сивите камъни на къщите светеха с отразена светлина и също сияеха на свой ред така, че сгряваха бузите ми и блестяха в очите на Джейми, когато ме погледнеше.

Носехме се по улицата в това блажено състояние и минаха двайсет минути, докато забележа нещо друго. Един мъж нетърпеливо ни заобиколи и после спря точно пред мен, като ме накара да се препъна по влажните камъни и едната ми обувка изхвърча.

Той вдигна глава и се вгледа за миг в небето, после забърза надолу по улицата, не бягаше, но вървеше колкото сили имаше.

— Какво му става на този? — попитах, докато се навеждах да си взема обувката. Внезапно забелязах, че всички около нас спират, взират се нагоре и после се втурват по улицата.

— Според теб какво…? — започнах, но когато се обърнах към Джейми, той също се взираше напрегнато нагоре. И аз погледнах, и ми отне миг да видя, че червеното сияние на облаците е станало много по-тъмно от обичайния цвят на залеза и като че ли потрепва някак странно и нехарактерно за това небесно явление.

— Пожар — каза той. — Господи, мисля че е на Лийт Уинд!

В същия момент някой далече надолу по улицата изкрещя „Пожар“ и сякаш тази официална диагноза най-сетне даде разрешение на хората да се затичат. Всички хукнаха като луди по улицата, подобна на стадо леминги, нетърпеливи да се хвърлят в кладата.

Неколцина по-разумни хукнаха нагоре, покрай нас, като също крещяха „Пожар“, но вероятно с намерението да уведомят онова, което минаваше за пожарна команда.

Джейми вече се бе задействал, дърпаше ме, докато аз куцуках на един крак. Вместо да спра, изритах и другата обувка и го последвах, като се подхлъзвах и си натъртих хубаво пръстите по студените влажни павета.

Огънят не беше на Лийт Уинд, а в съседство — на Карфакс Клоуз. Входът към уличката бе изпълнен от развълнувани зяпачи, които се бутаха, проточваха вратове да видят какво става и си крещяха неразбираеми въпроси. Миризмата на дим бе гореща и остра във влажния вечерен въздух, а вълните от жега ме блъснаха в лицето, когато влязох в уличката.

Джейми не се поколеба, хвърли се в тълпата и си отвори път със сила. Аз напредвах след него, преди човешката вълна да се затвори, и размахах лакти, неспособна да видя нищо друго, освен широкия гръб на Джейми пред себе си.

Когато изскочихме пред тълпата, видях всичко много добре. Гъсти облаци сив дим се кълбяха от долните прозорци на печатницата и аз чувах шепота и пукането, които се издигаха над шума на зрителите, сякаш огънят си говореше сам.