Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Така изглежда. Не знам какво се е случило, но сигурно ще разбера. Дали е дошъл главният митнически управител на окръга, или пък е научил за нещо друго, което се случва по крайбрежието и няма нищо общо с нас, но може да попречи. — Сви рамене и закопча жартиера на чорапа си.

После сложи ръце на коленете си, с дланите нагоре, и бавно сви пръсти. Лявата се сви веднага в компактен юмрук, оръжие, готово за битка. Пръстите на дясната се свиха по-бавно; средният беше изкривен и не искаше да легне до втория. Безименният изобщо не се сви, а стърчеше и кутрето до него бе извито под странен ъгъл.

Погледна ме усмихнат.

— Спомняш ли нощта, когато намести ръката ми?

— Понякога, в най-ужасните си мигове. — Не можеше да не помня онази нощ, нямаше как да я забравя. Въпреки всичко го бях спасила от затвора Уентуърт и от смъртната присъда — но не успях да го спася от жестоките мъчения и насилието от страна на Черния Джак Рандал.

Хванах дясната му ръка и я сложих на коляното си. Той я остави да лежи там, топла, тежка и неподвижна, и не възрази, докато опипвах всеки пръст, като дърпах леко, за да разтегна сухожилията и ги извивах, за да проверя обхвата на движение на ставите.

— Първата ми ортопедична операция — казах с горчивина.

— Оттогава правила ли си много такива? — попита любопитно.

— Да, няколко. Аз съм хирург — но това не значи каквото означава сега — добавих бързо. — Хирурзите от моето време не вадят зъби и не пускат кръв. Те са по-скоро като онези, които днес наричате „лекари“ — обучени са във всички области на медицината, но имат специалност.

— Специални, така ли? Ти винаги си била специална — ухили се той. Осакатените пръсти се плъзнаха в дланта ми и палецът погали кокалчетата. — И какво толкова специално прави хирургът?

Намръщих се, опитвах се да намеря правилните думи.

— Ами доколкото мога да обясня… хирургът се опитва да лекува… чрез нож.

Устата му се изви нагоре.

— Хубаво противоречие… но ти отива, сасенак.

— Така ли? — сепнах се аз.

Той кимна, не откъсваше очи от лицето ми. Виждах как ме изучава и смутено се запитах как ли му изглеждам, изчервена след любенето, с разрошена коса.

— Никога не си била по-хубава, сасенак — каза той и усмивката му се разшири, когато вдигнах ръка да пригладя косата си. Той хвана ръката ми и я целуна нежно. — Остави къдриците на мира.

— Не — добави и хвана ръцете ми, — не, ти не си нож, като се замисля. А по-скоро умело изработена сабя, най-красивата сабя, сасенак — проследи устните ми с пръст, извиквайки усмивка, — но закалена добре… и с много коварен остър ръб.

— Коварен? — изненадах се аз.

— Не жесток — увери ме той. Очите му спряха на лицето ми, напрегнати и любопитни. Усмивка докосна устните му. — Не, не това. Но можеш да си безмилостно силна, сасенак, когато се наложи.

Усмихнах се малко лукаво.

— Мога.

— И преди съм го виждал у теб. — Гласът му стана по-тих и той стисна по-силно ръката ми. — Но сега си мисля, че си дори по-корава, отколкото преди. Често ли ти се е налагало да си такава?

Внезапно осъзнах защо той вижда така ясно онова, което Франк така и не видя.

— И на теб ти се е налагало — казах. — И ти си имал нужда от това. Често. — Несъзнателно пръстите ми докоснаха назъбения белег, който пресичаше безименния му пръст и разкривяваше ставата.

Той кимна.

— Питах се — каза така тихо, че едва го чувах. — Често се питах, дали мога да призова това острие при нужда и после да го прибера пак в ножницата. Защото съм виждал как много велики мъже стават жестоки при този призив и стоманата им потъмнява. И често се питах дали съм господар на душата си, или съм станал роб на собственото си острие?

— Не спирах да мисля — продължи той, като гледаше свързаните ни ръце — … дали не съм вадил острието твърде често и дали битката ми не е продължила твърде дълго, за да съм все още способен на човешки отношения.

Устните ми потрепнаха в порив да отвърна, но замълчах. Той видя това и се усмихна малко лукаво.

— Не мислех, че ще мога отново да се смея с жена в леглото, сасенак — каза той. — Или дори че ще отида пак при жена, не като озверяло от нужда животно — добави с горчивина в гласа.

Вдигнах ръката му и целунах малкия белег.

— Не мога да си те представя като животно — казах аз почти на шега, но лицето му омекна и той отвърна сериозно:

— Знам, сасенак. И точно това, че ти не можеш да ме видиш така, ми дава надежда. Защото аз… аз го знам… и все пак вероятно… — Замълча, гледаше ме напрегнато.