Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Не знам кой го е казал… някой древен философ. Беше цитирано в един от учебниците ми по медицина; в главата за човешката репродуктивна система.

Вибрацията се озвучи в тихо кикотене.

— Явно прилагаш добре на практика уроците, сасенак — каза той. Ръката му мина по хълбока ми и тръгна бавно към задника. Въздъхна доволно и ме стисна леко.

— Не знам кога съм се чувствал по-малко triste — каза той.

— Аз също. — Проследих малкото лизнато в косата му в средата на главата. — Това ме кара да си мисля… по-скоро да се чудя какво е довело древният философ до подобно заключение.

— Сигурно зависи от вида animalie , с които си е имал взимане даване — каза Джейми. — Може би просто нито едно от тях не му е харесало, но той е продължил да опитва усърдно, за да направи такова категорично заключение.

Той се задържа по-здраво за мен, когато смехът ме разтърси леко.

— Ще извиняваш, но кучетата понякога изглеждат доста тъжни и сънливи след чифтосване — каза той.

— Аха. А как изглеждат овцете?

— Е, женските си приличат на овце… не че имат много голям избор, нали?

— О, така ли? А как изглеждат мъжките?

— Ами те изглеждат доста изтощени. Езиците им висят от устата, лиги текат, а очите им се извъртат назад и издават отвратителни звуци. Като повечето мъжки животни, нали? — Усещах извивката на усмивката му на рамото си. Той пак ме стисна и аз дръпнах ухото му.

— Не съм забелязала езикът ти да виси.

— Как ще забележиш — очите ти са затворени.

— Не съм чувала и отвратителни звуци.

— Е, просто не можах да се сетя за такива в точния момент — призна той. — Другия път ще се постарая повече.

Засмяхме се тихо и после притихнахме, заслушани в дъха на другия.

— Джейми — казах накрая, като погалих главата му. — Не мисля, че някога съм била толкова щастлива.

Той се обърна настрани, премести внимателно тежестта си така, че да не ме смаже, и се надигна да легне с лице към мен.

— И аз, моя сасенак — каза той и ме целуна, много леко, но имах време да затворя устни в леко ухапване на долната му устна.

— Не е само заради леглото — каза той, като се отдръпна накрая. Очите му ме гледаха, меко тъмносиньо като топло тропическо море.

— Да, не е — казах и докоснах бузата му.

— Да си отново с мен… да говоря с теб… да знам, че мога да ти кажа всичко, без да си меря думите или да крия мислите си… Господи, сасенак, само Бог знае, че съм изпълнен с похот като младеж и не мога да сваля ръце от теб… — добави лукаво, — но това е нищо пред удоволствието да си до мен и да ти разкривам сърцето си.

— Беше самотно без теб. Много самотно.

— И за мен — каза той. Погледна надолу, дългите мигли скриваха очите му, поколеба се за миг.

— Няма да кажа, че съм живял като монах — рече тихо. — Когато трябваше… когато усещах, че трябва или че ще полудея…

Сложих пръсти на устните му, за да го спра.

— Аз също. Франк…

Ръката му притисна устата ми. И двамата занемели, ние се гледахме и аз усещах как усмивката му расте под ръката ми, а моята под неговата. Свалих ръка.

— Това няма значение.

— Да. Няма значение. — Проследи линията на устните си с моя пръст.

— Е, излей ми сърцето си, ако има време.

Той погледна към прозореца, за да прецени светлината — трябваше да се срещнем с Иън в печатницата в пет часа, за да видим как върви търсенето на Младия Иън. После Джейми се отдръпна внимателно от мен.

— Има поне два часа, преди да тръгнем. Седни и се облечи, а аз ще поръчам малко вино и бисквити.

Това звучеше прекрасно. Като че ли постоянно бях гладна, откакто го открих. Седнах и започнах да ровя из купчината дрехи на пода, търсех корсета за роклята с дълбокото деколте.

— Изобщо не съм тъжен, но може би съм малко засрамен — отбеляза Джейми, докато обуваше копринените чорапи. — Или поне би трябвало.

— Защо?

— Ами ето ме тук, в рая, така да се каже, с теб, с вино и бисквити, докато Иън трополи по паважа и се тревожи за сина си.

— А ти тревожиш ли се за Младия Иън? — попитах, концентрирайки се върху връзките на роклята.

Той се смръщи леко, докато дърпаше другия чорап.

— Не толкова се тревожа, колкото се опасявам, че може да не се появи до утре.

— Какво ще стане утре? — попитах и тогава със закъснение се сетих за срещата със сър Пърсивъл Търнър. — О, пътуването ти на север… утре ли трябва да тръгнеш?

Той кимна.

— Да, имам среща в Мълинс Коув, утре няма да има луна. Люгер от Франция, с вино и батиста.

— И сър Пърсивъл те предупреди да не ходиш на тази среща?