Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Точно тогава Джейми забеляза Иън долу. Сви ръка около устата си и изрева:

— Въже!

Въже се намери; Градската стража бе дошла оборудвана. Иън грабна намотката от приближаващия страж, който примигна от възмущение, и се обърна към къщата.

Зърнах блясъка на зъбите на Джейми, хилеше се на зет си долу, и ответната киселата физиономия на Иън. Колко ли пъти си бяха хвърляли въже, за да вдигнат сено на тавана на плевника или да завържат товар върху каруца?

Тълпата отстъпи назад, когато Иън замахна, и тежката намотка полетя в плавна парабола, като се развиваше по пътя си, и се приземи в протегната ръка на Джейми с точност на пчела, кацаща върху цвете. Джейми дръпна края му и изчезна за миг, за да завърже въжето за основата на комина.

След няколко опасни момента двете почернели от дима фигури се приземиха на паважа. Младия Иън, с въже под мишниците, остана прав за миг, а после, когато въжето се разхлаби, коленете му поддадоха и той се плъзна на купчинка на земята.

— Добре ли си? Балаих , кажи ми нещо! — Иън падна на колене до сина си и трескаво се опитваше да развърже възела на гърдите му, като едновременно с това вдигаше олюляващата се глава.

Джейми се беше навел над перилата на магазина за шоколад, с черно лице, и си изкашляше дробовете, но иначе изглеждаше невредим. Аз седнах от другата страна на момчето и взех главата му в скута си.

Не знаех дали да плача или да се смея. Когато го бях видяла сутринта, той изглеждаше симпатичен, не чак красавец, но имаше нещо от приятната хубост на баща си. Сега гъстата коса над едната страна на челото бе опърлена до червеникава четина, а веждите и миглите му бяха изгорели напълно. Кожата под чернилката беше ярко розова като на прасенце сукалче, току-що свалено от шиша.

Усетих пулс в тънката шия, успокояващо силен. Дишането му беше дрезгаво и неравно, и нищо чудно; надявах се лигавицата на дробовете да не е изгоряла. Той кашляше, дълго и мъчително, и тънкото му тяло се тресеше в скута ми.

— Той добре ли е? — Иън инстинктивно хвана сина под мишниците и го вдигна да седне. Главата му се клатушкаше напред-назад и момчето се катурна напред в ръцете ми.

— Мисля, че да. Но не съм сигурна. — Момчето още кашляше, но не беше напълно в съзнание; държах го до рамото си като огромно бебе и го тупах безсмислено по гърба, докато се давеше.

— Той добре ли е? — попита този път Джейми, клекнал задъхан до мен. Гласът му беше толкова дрезгав, че не можах да го позная.

— Така мисля. Ами ти? Приличаш на таласъм — казах аз, взирайки се в него над клатещото се рамо на Младия Иън.

— Така ли? — Сложи ръка на лицето си, изглеждаше стреснат, после се усмихна. — Не, не мога да кажа как изглеждам, но все още не съм станал таласъм, само съм малко опърлен.

— Назад, назад! — Капитанът на стражата стоеше до мен, сивата му брада стърчеше тревожно. Той ме дърпаше за ръкава. — Отместете се, мадам, покривът пада!

И наистина, докато се отдръпвахме на безопасно разстояние, покривът на печатницата се срути навътре и от тълпата се надигна смаяно ахване, когато огромен фонтан искри се изви към притъмняващото небе.

И сякаш във възмутен отговор на това, последваха първите дъждовни капки, които пльокаха силно по паветата около нас. Единбургчани, които вече трябваше да са свикнали с дъжда, започнаха да възклицават и да се крият в околните сгради като хлебарки, оставайки природата да довърши започнатото от пожарникарите.

След миг с Иън вече бяхме сами с Младия Иън. Джейми, след като раздаде щедро монети на стражата и на други помагачи и уреди да приберат печатарската преса и другите инструменти в склада на бръснарницата, тръгна изморено към нас.

— Как е момчето? — попита, докато бършеше с ръка лицето си. Дъждът бе започнал да се засилва и в резултат почерненото му от сажди лице стана още по-живописно. Иън го погледна и за първи път гневът, тревогата и страхът отстъпиха малко пред тази гледка. Той се усмихна криво на Джейми.

— Не изглежда много по-зле от теб, човече… но мисля, че ще се оправи. Ще помогнеш ли?

И като мърмореше нежно на келтски, Иън се наведе над сина си, който вече седеше на тротоара и се олюляваше напред-назад като чапла на силен вятър.

Когато стигнахме до къщата на мадам Жан, Младия Иън вече можеше да ходи, макар и с помощ от страна на чичо си и баща си. Бруно, който ни отвори вратата, примигна смаяно при гледката, после я отвори широко и се засмя така силно, че едва успя да я затвори след нас.