Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Джейми огледа площадката за следи от случилото се, но за щастие нямаше такива — шалът и моя милост бяхме поели всичко.

— Хайде — рече той.

Стълбището беше сумрачно, а избата тънеше в пълен мрак. Спрях долу и го изчаках. Акцизният не беше от леките и Джейми пъшкаше от усилие, когато стигна до мен.

— Към другия край — рече, задъхан. — Има фалшива стена. Дръж ръката ми.

Вратата горе се затвори и аз не виждах нищо; за щастие Джейми като че ли се ориентираше с радар. Поведе ме уверено покрай някакви големи предмети, в които се удрях, и накрая спряхме. Усещах миризмата на влажен камък и протегнах ръка — напипах груба стена пред мен.

Джейми каза нещо високо на келтски. Явно беше келтският еквивалент на „Сезам, отвори се“, защото след малко се чу стържене и се появи слаба ивица светлина в мрака пред мен. Тя се разшири до процеп и една част от стената се завъртя, разкривайки малка врата от дърво, над която имаше камъни, за да прилича на част от вратата.

Скритата изба беше голяма, поне трийсет стъпки на дължина. Няколко фигури се движеха из нея, а въздухът бе задушен и напоен с миризма на бренди. Джейми хвърли безцеремонно тялото в ъгъла, после се обърна към мен.

— Господи, сасенак, добре ли си? — Избата като че ли бе осветена от свещи, които блещукаха тук-там в мрака. Едва виждах лицето му, кожата се беше изопнала над скулите.

— Малко ми е студено — казах, опитвах се да не тракам със зъби. — Ризата ми подгизна от кръв. Иначе съм добре. Май.

— Жан! — Той се обърна и се провикна към другия край на избата. Една от фигурите тръгна към нас и постепенно се превърна в една много угрижена мадам. Той ѝ обясни с няколко думи ситуацията и изражението ѝ стана още по-угрижено.

— Horreur! 14 14 Ужас! (фр.). — Б.пр. Убит! В моето заведение? Пред свидетели ?

— Да, опасявам се. — Джейми звучеше спокоен. — Ще се оправя с това. Но междувременно ти трябва да се качиш горе. Може да не е бил сам. Знаеш какво да правиш.

Говореше със спокойна увереност и стисна ръката ѝ. Допирът като че ли я успокои — поне се надявах, че той затова го направи — и тя се обърна да излезе.

— О, и Жан — извика Джейми след нея. — Когато се върнеш, може ли да донесеш някакви дрехи за жена ми? Ако роклята ѝ не е готова, мисля, че Дафни е с нейния ръст.

— Дрехи ли? — Мадам Жан присви очи към сенките, в които стоях. Аз услужливо излязох на светлината, за да покажа резултатите от срещата си с акцизния:

Мадам Жан примигна веднъж-дваж, прекръсти се и се обърна, без да каже и дума. Изчезна през скритата врата, която се затвори след нея с приглушен тътен.

Започвах да треперя, колкото от случилото се, толкова и от студ. Макар да бях свикнала с кръв и дори с внезапна смърт, събитията от тази сутрин бяха доста разтърсващи. Беше като тежка съботна вечер в спешното.

— Ела насам, сасенак — каза Джейми и сложи бавно ръка на кръста ми. — Ще те измием. — Допирът му ми подейства като на мадам Жан; веднага се почувствах по-добре, макар че още бях притеснена.

— Да ме измиеш? С какво? С бренди?

Той се изсмя.

— Не, с вода. Мога да ти предложа вана, но се опасявам, че ще е студена.

Беше изключително студена.

— О-о-откъде се взема тази вода? — попитах, треперейки. — От някой ледник? — Водата се изливаше от една тръба в стената, която преди това бе запушена с доста нехигиенични на вид парцали, увити като груб печат около дървения чеп, който служеше за тапа.

Отдръпнах ръка от мразовитата струя и я избърсах в ризата, която вече и без това за нищо не ставаше. Джейми поклати глава, когато тръгна към голяма дървена вана до тръбата.

— От покрива — отвърна той. — Там има резервоар за дъждовна вода. По стената на сградата върви улук, в който е скрита тръбата от резервоара. — Той изглеждаше абсурдно горд от себе си и аз се засмях.

— Много удобно. За какво ти е водата?

— Да разреждам алкохола — обясни той. Посочи към другия край на избата, където някакви тъмни фигури работеха много усърдно сред големите бъчви. — Идва с много висок градус. Смесваме го с чиста вода и пълним отново бъчвите, за да го продаваме на кръчмите.

Той пъхна пак гадната тапа в тръбата и се наведе да издърпа голямата вана по каменния под.

— Ето, ще я изместим настрани; на тях ще им трябва вода. — Един от мъжете наистина стоеше до нас с малко буренце в ръце; само ме погледна любопитно, после кимна на Джейми и пъхна бурето под струята.

Застанах зад набързо подредени празни бъчви и се взирах със съмнение в дълбините на импровизираната вана. Една свещ гореше в локвичка восък наблизо, блещукаше по повърхността на водата и я караше да изглежда черна и бездънна. Съблякох се, като треперех силно и си мислех, че беше много лесно да се откажа от удобствата на горещата вода и модерната канализация, когато бяха още под носа ми.