Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Сигурна ли сте, че му е съпруга? — попита дълбокият мъжки глас. — Аз чух…

— Аз също. Но щом той казва, че му е съпруга, не смятам да споря, n’est-ce pas 10 10 „Нали?“ (фр.). — Б.пр. ? — Мадам звучеше изнервена. — А сега, колкото до проклетата Мадлен…

— Не е тя виновна, мадам — намеси се Бруно. — Не сте ли чули новината тази сутрин… за Демона?

Мадам изпъшка.

— Не! Още един ли?

— Да, мадам — отвърна мрачно Бруно. — Само на няколко къщи от нас… над кръчмата „Зелената сова“. Момичето е сестра на Мадлен; свещеникът ѝ каза точно преди закуска. Така че…

— Да, разбирам. — Мадам звучеше леко задъхана. — Да, разбира се. Разбира се. Пак ли е било… същото? — Гласът ѝ потрепери от отвращение.

— Да, мадам. Брадва или голям нож. — Сниши глас, както правят хората, когато съобщават нещо ужасно. — Свещеникът ми каза, че главата ѝ била напълно отрязана. Тялото лежало близо до вратата на стаята, а главата — сниши още повече глас, почти до шепот, — главата ѝ била на полицата на камината, гледала към стаята. Хазяйката припаднала, когато я открила.

Силен тътен от съседната стая ми подсказа, че мадам Жан е направила същото. Ръцете ми настръхнаха и собствените ми колене започнаха да омекват. Започнах да разбирам страха на Джейми, когато каза, че не е разумно да ме оставя в бардак.

Така или иначе вече бях облечена, макар и не напълно, и влязох в съседната стая, където открих мадам Жан излегната на дивана в малък салон, а един едър, нещастен на вид мъж седеше на възглавничка до краката ѝ.

Мадам се сепна, когато ме видя.

— Мадам Фрейзър! О, толкова съжалявам! Не исках да ви оставям да чакате, но… — поколеба се, като търсеше по-деликатен израз — … получих разстройващи новини.

— Да, личи си. Какъв е този Демон?

— Чули сте? — Тя вече беше бледа, но сега стана още по-бяла и започна да кърши ръце. — Какво ще каже той? Ще се вбеси ли? — застена.

— Кой? Джейми или Демонът?

— Съпругът ви — рече тя. Огледа разсеяно салона. — Когато чуе, че жена му е била така ужасно пренебрегната, взета за fille de joie 11 11 „Момиче за удоволствия“ (фр.). — Б.пр. — и изложена на… на…

— Не мисля, че ще има нещо против, но бих искала да чуя за Демона.

— Така ли? — вдигна вежди Бруно. Беше едър мъж с приведени рамене и дълги ръце, заради които приличаше на горила; а приликата се подсилваше от ниското чело и хлътналата брадичка. Изглеждаше изключително подходящ за бияч в бардак.

— Е — поколеба се, погледна мадам Жан за насоки, но тя видя един малък емайлиран часовник на камината и скочи, възкликвайки ужасено.

— Трябва да вървя! — И като махна към мен, прелетя през стаята и остави Бруно да гледа след нея изненадан.

— О… — каза той, докато се съвземаше. — Точно така, трябваше да дойде в десет. — Беше десет и петнайсет, според емайлирания часовник. Надявах се, че „онова“, което е трябвало да дойде, ще почака.

— Демона — настоях аз.

Като повечето хора, Бруно нямаше търпение да разкрие всички ужасни подробности, след като проформа се подърпа малко от приличие.

Единбургският Демон беше — както се досетих вече от разговора им — убиец. Нещо като по-ранен Джак Изкормвача, който се е специализирал по проститутки, които убиваше с тежко острие. В някои случаи телата бяха разчленени, в други беше „си поиграл“, както каза тихо Бруно.

Убийствата — общо осем — се бяха случили през последните две години. С едно изключение жените бяха убити в собствените си стаи; повечето бяха живели сами — две бяха убити в бардаци. Оттук и притеснението на мадам, предположих аз.

— А какво е изключението? — попитах.

Бруно се прекръсти.

— Една монахиня — прошепна той, това очевидно още го шокираше. — Французойка, милосърдна сестра.

Сестра, която бе дошла в Единбург с група монахини, на път за Лондон, и била отвлечена от пристанището, без някоя от другите да усети отсъствието ѝ в суматохата. Когато я открили в една уличка след мръкване, било вече твърде късно.

— Изнасилена ли е? — попитах с клиничен интерес.

Той ме огледа доста подозрително.

— Не знам — отвърна хладно. Надигна се тежко, маймунските му рамене висяха от умора. Предположих, че е бил на пост цялата нощ и сега му е време да си ляга. — Ако ме извините, мадам — каза той с официално и излезе.

Седнах на малкото кадифено диванче, бях леко замаяна. Дори не бях подозирала колко много неща се случват в бардаците през деня.

Някой задумка по вратата. Не звучеше като обикновено чукане, а сякаш някой наистина използваше метален чук, за да изиска да го пуснат вътре. Станах, но вратата се отвори рязко и една стройна властна фигура влезе в стаята, като заговори на френски с така изявен акцент и така яростно, че не можах да го разбера.