Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Постоянно ли правиш такива неща? — попитах, като притисках с длан гърдите си в напразно усилие да успокоя сърцето си.

— Не точно — отвърна и надникна предпазливо над каруцата за преследвачи.

Чухме слабо ехо от тропот, което изчезна, и всичко притихна, остана само трополенето на дъжда по сандъците над нас.

— Отминаха. Най-добре да останем за малко тук, за по-сигурно. — Той ми сложи една щайга да седна, взе друга за себе си и се настани с въздишка, отмятайки косата от лицето си.

Усмихна ми се накриво.

— Съжалявам, сасенак. Не мислех, че ще е толкова…

— Изпълнено със събития? — довърших след него. Усмихнах му се и извадих кърпичка да избърша влагата от носа си. — Няма нищо. — Погледнах към голямата бъчва, в която нещо шаваше. Явно господин Уилъби се връщаше донякъде в съзнание. — А… как разбра това за краката?

— Той ми каза; обича да си пийва, нали разбираш — обясни Джейми, вперил поглед в бъчвата, където се криеше колегата му. — И когато попрекали, започва да говори за женски крака и за ужасните неща, които иска да направи с тях.

— И какви ужасни неща можеш да направиш с един крак? — поинтересувах се аз. — Възможностите със сигурност са ограничени.

— Не, не са — рече мрачно Джейми. — Но не е нещо, за което ми се говори на улицата.

Тихо припяване се носеше от дълбините на бъчвата зад нас. Не можеше да се каже със сигурност, заради особените интонации на езика, но ми се стори, че господин Уилъби задава някакъв въпрос.

— Млъквай, дребен червей — рече грубо Джейми. — Още една дума и лично ще ти стъпча физиономията; да видим дали ще ти хареса. — Чу се писклив кикот и бъчвата утихна.

— Той иска някой да му ходи по лицето? — попитах аз.

— Да. Ти — каза лаконично Джейми. Сви извинително рамене и бузите му станаха яркочервени. — Нямах време да му обясня коя си.

— Не говори ли английски?

— О, говори, донякъде, но малцина го разбират. Аз му говоря предимно на китайски.

Втренчих се в него.

— Знаеш китайски?

Пак сви рамене и наклони глава с лека усмивка.

— Ами говоря го толкова, колкото господин Уилъби говори английски, но пък тук няма голям избор, затова гледа да ме разбира.

Сърцето ми показваше признаци на успокоение и аз се облегнах на каруцата, като дръпнах напред качулката си заради дъжда.

— Защо, за бога, се казва Уилъби? — попитах. Макар че бях любопитна за китаеца, повече ме интересуваше какво общо има с него един уважаван единбургски печатар, но някак си се смущавах да разпитвам за живота на Джейми. Току-що завърнала се от мъртвите — или от нещо подобно, — едва ли можех да настоявам за подробности от живота му на този етап.

Джейми потърка носа си.

— Ами, истинското му име е И Тиен Чо. Казва, че означавало „Осланящ се на небесата“.

— На шотландците им е трудно да го произнесат? — Като знаех колко тесногръди са шотландците, не бях изненадана, че не искат да навлязат в чужди лингвистични води. Джейми, с неговата дарба за езици, беше генетична аномалия.

Той се усмихна, зъбите му блеснаха в бяло в мрака.

— Е, не точно заради това. Но ако каже името си малко по-различно, звучи като обида на келтски. Реших, че Уилъби ще е по-добре.

— Разбирам. — При дадените обстоятелства не бива да питам за неделикатната келтска дума. Погледнах през рамо, но теренът изглеждаше чист.

Джейми видя това и стана, кимайки.

— Да, можем да вървим; момчетата сигурно вече са се върнали в кръчмата.

— А не трябва ли да минем покрай нея на път за печатницата? — попитах със съмнение. — Или има друг начин? — Вече беше съвсем тъмно и мисълта да се препъвам по калните задни улички на Единбург не беше привлекателна.

— Ами… не. Няма да ходим в печатницата. — Не можех да видя лицето му, но ми се струваше леко резервиран. Вероятно имаше жилище и другаде в града? Почувствах се странно при тази мисъл; стаята над печатницата беше като монашеска килия; но сигурно той имаше цяла къща някъде другаде… със семейство в нея? Не бях имала време да го питам за това. Нямаше как да знам какво е правил през последните двайсет години и какво е положението му сега.

Все пак беше доста доволен — меко казано — да ме види и смръщеното му изражение сега може би бе свързано предимно с неговия другар пияница, отколкото с мен.

Той се наведе над бъчвата и каза нещо на китайски с шотландски акцент. Това бе едно от най-странните неща, които съм чувала; приличаше на цвърчене на настройвана гайда и много ме развесели.

Каквото и да му каза Джейми, господин Уилъби отвърна гръмогласно, като се кикотеше и сумтеше. Накрая дребният китаец изпълзя от бъчвата и мъничкият му силует се очерта на светлината на един фенер в уличката. Той скочи доста пъргаво и веднага се просна на земята пред мен.