Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Сигурен ли си, че е тук? — Наведох се да надникна под бъчвите, да не би любителят на чашката господин Уилъби да е бил надделян от брендито и да е потърсил закътано местенце, където да подремне.

— О, да. — Джейми звучеше мрачен, но примирен. — Но копеленцето се крие. Знае, че не обичам да пие в кръчми.

Извих вежда при тези думи, но той просто тръгна към сенките, като си мърмореше под нос. Избата беше голяма и аз го чувах как се движи предпазливо в мрака дълго след като се скри от погледа ми. Останах в светлината на факлата до стълбите и се оглеждах с интерес.

Освен редицата бъчви в средата на помещението имаше няколко дървени щайги до малка стеничка, която стърчеше самотно, издигаше се на пет стъпки от пода и продължаваше в мрака.

Бях чувала за тази особеност на кръчмата, когато отседнахме в Единбург преди двайсет години, с Негово Височество принц Чарлс, но не я бях виждала досега. Това бяха останки от стена, изградена от основателите на Единбург след гибелната Битка при Флодън Фийлд през 1513 г. Като заключили — не без основание, — че едва ли могат да чакат нещо добро от англичаните на юг, те изградили стена, която да определя както границите на града, така и границите на цивилизования шотландски свят. Оттук и „Краят на света“, име, под което кръчмата бе съществувала в различните си версии след построяването ѝ върху останките на стария шотландски оптимизъм.

— Проклето дребно копеленце. — Джейми излезе от сенките, по косата му имаше паяжини, а лицето му бе смръщено. — Трябва да е зад стената.

Обърна се, сви ръце около устата си и извика нещо. Звучеше съвсем неразбираемо — дори не приличаше на келтски. Аз заврях пръст в едното си ухо, като се чудех дали пътуването през каменния кръг не е увредило слуха ми.

Улових внезапно движение с периферното си зрение и се обърнах натам точно навреме, за да видя как една яркосиня топка прелита над старата стена и удря Джейми право между лопатките.

Той се стовари на пода с плашещ тътен и аз се втурнах към него.

— Джейми! Добре ли си?

Той изруга на келтски и седна бавно, като потъркваше челото си, което се бе треснало силно в каменния под. Междувременно синята топка се беше разгънала в много дребен китаец, който се кикотеше от удоволствие и кръглото му лице сияеше от веселие и бренди.

— Господин Уилъби, предполагам? — казах аз на това видение, но бях нащрек за някой друг номер.

Той като че ли разпозна името си, защото се ухили и ми закима трескаво, очите му се бяха превърнали в сияещи процепи. Посочи към себе си, каза нещо на китайски, после скочи във въздуха и изпълни бързо няколко задни салта, приземявайки се на крака, триумфално ухилен.

— Проклета муха. — Джейми се изправи, избърса внимателно ожулените си ръце в палтото. Стрелна бързо ръка, хвана китаеца за яката и го вдигна от земята.

— Хайде — рече и паркира дребосъка на стълбището, като го блъскаше силно в гърба. — Трябва да тръгваме, бързо. — Дребната, облечена в синьо фигурка се отпусна така, че заприлича на торба с мръсни дрехи, оставена на стълбите.

— Когато е трезвен е свестен — обясни ми извинително Джейми, докато премяташе китаеца на рамо. — Но брендито не му се отразява добре. Ужасно е наквасен.

— Виждам. Откъде, за бога, го намери? — Последвах Джейми по стълбите, като гледах как тънката плитка на господин Уилъби се люлее напред-назад като метроном по сивото вълнено наметало на Джейми.

— На пристанището. — Но преди да каже нещо повече, вратата над нас се отвори и отново бяхме в кухнята на кръчмата. Едрата кръчмарка ни видя и се приближи издула неодобрително дебелите си бузи.

— Господин Малкълм — започна тя, смръщена, — знайте, че сте добре дошъл тука, знайте и че аз не съм скандалджийка, щото не е подобаващо, когато въртиш кръчма. Ама вече съм ви казвала, че тоя дребосък не е…

— Да, да, споменахте го, госпожо Патерсън — прекъсна я Джейми. Зарови в джоба си и извади монета, която ѝ подаде с поклон. — И съм благодарен за търпението ви. Няма да се случи отново. Надявам се — добави под нос. Сложи си шапката, поклони се пак на госпожа Патерсън и излезе през ниската врата в салона.

Повторната ни поява отново предизвика раздвижване, но този път по-негативно. Хората се смълчаха и замърмориха проклятия под нос. Осъзнах, че вероятно господин Уилъби не е особено популярен сред клиентите.

Джейми си проправи път през тълпата, която отстъпваше неохотно. Аз се мъчех да го следвам и да не поглеждам към никого, дори да не дишам. Бях отвикнала от липсата на хигиена в осемнайсети век и вонята на толкова много некъпани тела в малко пространство беше съсипваща.