Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Кръчмата! Боже! Забравих за господин Уилъби! — Скочи и започна да рови в сандъка за нови чорапи, преди да успея да кажа нещо. После дойде с чорапите в едната ръка и двете мекици в другата, хвърли мекиците в скута ми, седна на столчето и бързо навлече чорапите.

— Кой е господин Уилъби? — захапах мекицата, ръсейки трохи.

— По дяволите — рече той повече на себе си, — казах, че ще отида при него по обед, но съвсем ми излетя от главата! Сигурно вече е четири!

— Да, чух часовникът да удря четири преди малко.

— По дяволите! — повтори той. Обу чисти обувки с пиринчени катарами, стана, грабна палтото си от закачалката и спря при вратата.

— Ще дойдеш ли с мен? — попита притеснено.

Облизах устни, станах и се загърнах с наметалото.

— И стадо диви коне няма да ме спре — уверих го.

— Кой е господин Уилъби? — попитах, когато спряхме под арката на Карфакс Клоуз, за да погледнем към павираната улица.

— Ами… един мой съратник — отвърна Джейми и ме погледна предпазливо. — Сложи си качулката, вали.

Наистина валеше доста силно; завеси от вода се спускаха от арката над нас и клокочеха по канавките, прочиствайки улиците от изпражнения и боклуци. Вдишах дълбоко влажния чист въздух, чувствах се окрилена от тази безумна вечер и от близостта на Джейми, висок и силен до мен. Бях го открила. Бях го открила и каквото и да ме очакваше занапред, то нямаше значение. Чувствах се безстрашна и непобедима.

Хванах ръката му и я стиснах; той погледна надолу, усмихна се и стисна ръката ми в отговор.

— Къде отиваме?

— До „Краят на света“. — Ревът на водата затрудняваше разговора. Без да говори повече, Джейми ме хвана за лакътя, за да ми помогне по паветата, и тръгнахме по стръмния наклон на Кралската миля.

За щастие кръчмата, наречена „Краят на света“ беше само на стотина метра; валеше така силно, че раменете ми вече бяха съвсем мокри, когато се шмугнахме под ниския трегер в тясното фоайе.

Главният салон бе препълнен, топъл и задимен, уютно убежище от бурята навън. На пейките покрай стените се бяха настанили няколко жени, но клиентите бяха предимно мъже. Тук-там се виждаше по някой добре облечен търговец, но повечето мъже с домове се бяха прибрали вече; кръчмата приютяваше войници, пристанищни плъхове, работници и чираци, като се забелязваше и по някой пияница за разнообразие.

Неколцина вдигнаха глави при появата ни и се чуха приветствени викове, шумолене и бутане, за да се направи място на една от дългите маси. Явно Джейми беше добре познат в „Краят на света“. Към мен бяха отправени няколко любопитни погледа, но никой не каза нищо. Останах загърната с наметалото и последвах Джейми през тълпата в кръчмата.

— Не, госпожице, няма да оставаме — каза той на младата прислужница, която се втурна към него с усмивка. — Дойдох само за него.

Момичето извъртя очи.

— О, да, и тъкмо навреме! Мама го вкара долу.

— Да, закъснях — извини се Джейми. — Аз… имах работа.

Момичето ме погледна с любопитство, после сви рамене и се усмихна на Джейми.

— О, няма нищо, сър. Хари му занесе бренди и оттогава не сме го виждали.

— Бренди ли? — Джейми звучеше примирено. — Още е буден, нали? — Посегна в джоба на палтото си и извади малка кожена кесийка, взе от нея няколко монети и ги пусна в протегнатата длан на момичето.

— Сигурно — рече тя весело, докато прибираше парите. — Чух го да пее по някое време. Благодаря, сър!

Джейми кимна и влезе през ниската врата в задната стая, като ми махна да го последвам. Озовахме се в миниатюрна кухничка с извит таван зад главния салон, с огромно котле в огнището, в което къкреше нещо като омар. Миришеше вкусно и аз усетих как устата ми започва да се пълни със слюнка. Надявах се да вършим работа с този господин Уилъби, докато вечеряме.

Една дебела жена с мръсна пола коленичи до огнището и хвърли съчки в огъня. Погледна към Джейми и кимна, но не се изправи.

Той вдигна ръка в отговор и тръгна към малка дървена врата в ъгъла. Вдигна резето и я отвори към тъмно стълбище, спускащо се като че ли към недрата на земята. Светлина блещукаше някъде долу, сякаш елфи копаеха диаманти под кръчмата.

Раменете на Джейми изпълниха тясното стълбище и закриха гледката към онова, което се намираше под нас. Когато стигна долу, видях само дебели дъбови мертеци и огромни бъчви зад прегради от летви до каменната стена.

Една-единствена факла гореше в подножието на стълбата. Избата беше тъмна и подобните ѝ на пещера дълбини изглеждаха съвсем пусти. Заслушах се, но не чух нищо, освен приглушената врява от кръчмата горе. Определено не и пеене.