Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Без да вдига глава, той започна да ме гали леко, да усеща костите ми през дрехите, да си припомня отново терена на тялото ми. Накрая ръката му се спусна по моята и хвана дясната ми длан. Пръстите му я проследиха, докато отново откриха пръстена и го обгърнаха, почувстваха мотива по среброто, излъскан от дългите години носене, но все още различим.

Устните му се отделиха от моите и плъзнаха по бузите към очите. Аз леко погалих гърба му, усещайки през ризата следи, които не можех да видя, остатъци от стари белези, като моя пръстен — полуизличени, но не съвсем.

— Толкова пъти те виждах — каза той, гласът му шепнеше топъл в ухото ми. — Толкова често идваше при мен. Понякога насън. Когато лежах с треска. Когато бях толкова изплашен и така самотен, че знаех, че сигурно ще умра. Когато имах нужда от теб, винаги те виждах, усмихната, косата ти се къдри около лицето. Ти никога не ми проговори. И никога не ме докосна.

— Сега мога да те докосна. — Посегнах нагоре и прокарах нежно ръка по слепоочието, ухото, бузата и челюстта. После към тила му, под бронзовата коса, и той най-сетне вдигна глава и обхвана лицето ми с длани, любовта сияеше силно в тъмносините очи.

— Не се плаши — рече той тихо. — Вече сме двама.

Сигурно дълго щяхме да стоим така и да се гледаме, ако звънчето на магазина не беше иззвъняло. Пуснах Джейми и се огледах — видях дребен жилав мъж с тъмна права коса, стоеше направа със зейнала уста. Държеше някакъв пакет.

— О, ето те и теб, Джорди! Защо се забави? — попита Джейми.

Джорди не каза нищо, но очите му огледаха със съмнение работодателя му, който стоеше само по риза насред печатницата, а панталоните, обувките и чорапите бяха захвърлени на пода — и в ръцете му бях аз, с измачкана рокля и спусната коса. Тясното лице на Джорди се сбърчи неодобрително.

— Напускам — рече той с плътния акцент от западната част на Северна Шотландия. — Печатарството е едно — за него съм съгласен, ти си знаеш, — но аз съм от Свободната църква, също като татко и дядо. Да работиш за папист е една работа — неговите монети не са по-лоши от другите, нали тъй? — но да работиш за развратен папист си е съвсем друго нещо. Ти прави каквото щеш с душата си, но оргии в печатницата… това вече е прекалено, тъй да знаеш. Напускам!

Той остави внимателно пакета в центъра на тезгяха, обърна се и тръгна към вратата. Отвън Градският часовник на Толбуут започна да бие. Джорди се обърна на прага и се втренчи обвинително в нас.

— И още не е станало пладне! — И затръшна вратата.

Джейми гледа след него известно време, после се смъкна бавно на пода и започна да се смее така силно, че в очите му избиха сълзи.

— И още не е станало пладне! — повтори той, като избърса сълзите от бузите си. — О, Господи, Джорди! — Търкаляше се по пода, хванал коленете си с две ръце.

Не можах да се сдържа и също се засмях, колкото и притеснена да бях.

— Не исках да създавам проблеми — казах. — Той ще се върне ли, как мислиш?

Джейми подсмръкна и избърса нехайно лице с ризата си.

— О, да. Живее отсреща, на Уикъм Уинд. Ще ида да го видя след малко и… да му обясня — рече той. Погледна ме, усети се и добави: — Бог знае как! — За миг ми се стори, че ще се разсмее отново, но се овладя и стана.

— Имаш ли други панталони? — попитах, като взех захвърлените и ги провесих на тезгяха, за да изсъхнат.

— Да, имам — горе. Но почакай малко. — Бръкна с дългата си ръка в шкаф под тезгяха и извади красиво надписана табелка: „Няма ме“. Закачи я от външната страна на вратата, после заключи и се обърна към мен.

— Ще се качиш ли с мен? — Сви лакът приканващо, с блеснали очи. — Ако не го смяташ за неморално?

— Защо не? — отвърнах. Поривът да избухна в смях бе точно под повърхността, бълбукаше в кръвта ми като шампанско. — Все пак сме женени, нали?

Горният етаж бе разделен на две стаи, по една от двете страни на площадката — имаше и малка тоалетна точно до самата площадка. Задната стая явно бе превърната в склад на печатницата; вратата бе открехната и видях дървени щайги, пълни с книги, високи купчини памфлети, спретнато вързани с канап, бъчви с алкохол и мастило на прах, и някакви странни метални неща, за които предположих, че са резервни части за печатарската преса.

Предната стая беше гола като монашеска килия. Имаше скрин с чекмеджета с глинен свещник отгоре, леген, столче и тясно легло, почти походно. Издишах, когато го видях, и едва тогава осъзнах, че съм сдържала дъха си. Той спеше сам.