Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Преглътнах последната сладка хапка от стария си живот и смачках опаковката в ръката си. Огледах се, но никой не гледаше към мен. Отворих ръка и пуснах найлоновото фолио да падне на земята. Смачкано на топка, то се изтъркаля по паветата, като се разгръщаше като живо. Лекият вятър го улови и малкото прозрачно парченце внезапно полетя и се понесе над сивите камъни като листо.

Течението, създадено от колелата на карета, го запрати под тях; то примигна веднъж с отразена светлина и изчезна, незабелязано от минувачите. Запитах се дали и моето анахронично присъствие ще причини толкова малко вреда.

„Мотаеш се, Бюшамп — казах си. — Време е да ставаш.“

Поех си дълбоко дъх и станах.

— Извинете — казах, като хванах за ръкава едно момче от пекарната, което минаваше покрай мен. — Търся един печатар — господин Малкълм. Алегзандър Малкълм. — Смесено чувство на страх и вълнение къркореше в корема ми. Ами ако в Единбург нямаше печатница, управлявана от Александър Малкълм?

Но имаше; лицето на момчето се изкриви в размисъл, после се отпусна.

— О, да, мадам — надолу по улицата и после вляво. Карфакс Клоуз. — И пъхна самуните си под мишница, кимна ми и се втурна обратно сред тълпата по улицата.

Карфакс Клоуз. Тръгнах пак през множеството, като се придържах близо до сградите, за да избегна някой дъжд от нечистотии, плиснат от прозорците горе. В Единбург живееха няколко хиляди души и отпадъците от всички тях течаха по канавките на павираната улица и градът оставаше обитаем единствено благодарение на гравитацията и честите дъждове.

Ниският тъмен вход към Карфакс Клоуз зееше точно пред мен, от другата страна на широката Кралска миля. Спрях рязко, втренчена в него, сърцето ми биеше така силно, че можеше да се чуе на цял метър от мен, ако някой се заслушаше.

Не валеше, но скоро щеше да завали и косата ми се къдреше от влагата във въздуха. Отметнах я от челото си и я оправих колкото можах без огледало. После видях един голям прозорец и забързах към него.

Стъклото бе замъглено от конденз, но все пак осигуряваше смътно отражение, в което лицето ми изглеждаше зачервено, с широко отворени очи, но иначе представително. Косата ми обаче се бе възползвала от възможността да се накъдри диво във всички посоки и се измъкваше от фибите в прекрасна имитация на кичурите на горгоната Медуза. Свалих нетърпеливо фибите и започнах да усуквам кичурите.

В магазина видях една жена, която се навеждаше през тезгяха. С нея имаше и три малки деца и аз поглеждах с едно око как тя прекъсва работата си, за да им извика по нещо, плесна с чантичката си средното — момченце, което си играеше с няколко стръка пресен анасон, потопен във ведро с вода на пода.

Това беше аптека; погледнах нагоре, видях името „Хо“ над вратата и усетих тръпка. Бях купувала билки тук, по време на краткия ни престой в Единбург. Декорът на витрината бе позасилен оттогава с добавянето на голям буркан с оцветена вода, в който плаваше нещо смътно хуманоидно. Зародиш на прасе или може би на павиан; то имаше сплескани черти, които се притискаха към заоблената стена на буркана по много притеснителен начин.

— Е, поне изглеждам по-добре от теб ! — прошепнах и пъхнах в косата си една непослушна фиба.

Изглеждах по-добре и от жената вътре. Тя си свърши работата и натъпка покупката в чантичката си, като мръщеше слабото си лице. Имаше бледия вид на градски жител и кожата ѝ бе силно набръчкана, с дълбоки бразди, които минаваха от носа до устата и по сбърченото чело.

— На теб говоря, малък плъх такъв — рече тя сърдито на момченцето, докато всички излизаха от магазина. — Колко пъти ти повторих да си държиш лапите в джобовете?

— Извинете. — Пристъпих напред, водена от внезапно неустоимо любопитство.

— Да? — Разсеяна от майчинските укори, тя ме погледна безизразно. Отблизо изглеждаше още по-съсипана. Ъгълчетата на устата ѝ бяха хлътнали и устните ѝ също хлътваха навътре — без съмнение заради липсващи зъби.

— Не можах да не се възхитя на децата ви — казах с толкова престорено възхищение, колкото успях да събера. Усмихнах им се мило. — Такива красиви дечица! На колко са годинки?

Устата ѝ зейна и потвърди отсъствието на няколко зъба. Тя примигна към мен и рече:

— О! Ами туй е много мило от ваша страна. Ъ… Мейзри е на десет — каза тя и кимна към най-голямото момиче, което тъкмо си бършеше носа с ръкав, — Джоуи е на осем — извади си пръста от носа, дявол такъв! — изсъска тя, после се обърна и гордо потупа най-малкото по главата. — А туй е Поли, тамън навърши шест през май.