Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

С малко късмет нямаше да се наложи. Можех да намеря село или къща, откъдето да си купя кон. Ако не — бях подготвена. Възнамерявах да стигна до Инвърнес — по един или друг начин — и оттам да взема дилижанса до Единбург.

Нямах никаква представа къде се намира Джейми в момента. Можеше да е в Единбург, където беше публикувана статията, но можеше и да е навсякъде другаде. Ако не го откриех там, можех да отида до дома му, Лалиброх. Със сигурност семейството му щеше да знае къде е — ако някой от тях бе оцелял. Тази внезапна мисъл ме смрази и аз потреперих.

Спомних си за малката книжарница, покрай която всяка сутрин минавах на път от паркинга към болницата. Там продаваха плакати, бях видяла няколко в психеделичен стил, когато си тръгнах от кабинета на Джо последния път.

„Днес е първият ден от остатъка на живота ти“ — пишеше на единия, над илюстрация на глуповато пиле, подало глава от яйчена черупка. На другия прозорец имаше плакат с гъсеница, която се изкачва по стъблото на цвете. Над него се извисяваше красиво оцветена пеперуда, а отдолу имаше надпис: „Дългото хиляда мили пътуване започва с една крачка“.

Най-вбесяващото на клишетата, реших аз, е, че често се оказват самата истина. Отблъснах се от офиката и тръгнах надолу по хълма, към моето бъдеще.

Пътуването от Инвърнес до Единбург бе дълго и друсащо и бях натъпкана в голяма карета с още две дами, малкия хленчещ син на едната и четирима джентълмени с различни размери и настроения.

Господин Греъм, дребен и жив човек в напреднала възраст, който седеше до мен, носеше торбичка с камфор и асафетида на врата си, за голямо сълзливо неудоволствие на останалите в каретата.

— Много е ефикасно за отблъскване на зловредните хумори на инфлуенцата — обясни ми той, като размаха леко торбичката под носа ми като кадилница. — Нося я всеки ден през есента и зимата и не съм се разболявал от почти трийсет години!

— Невероятно! — казах любезно, като се опитвах да сдържа дъха си. Не се и съмнявах; миризмата вероятно държеше на голямо разстояние всички бацили, които се осмеляваха да припарят до него.

Ефектите върху малкото момченце обаче не бяха така благотворни. След много недискретни и изречени на висок глас забележки относно миризмата в каретата, мастър Джорджи бе заглушен в гърдите на майка си, откъдето само надничаше от време на време и изглеждаше доста позеленял. Наблюдавах го, както и гърнето под седалката отсреща, ако се наложи бързо да влязат в съприкосновение.

Предположих, че гърнето е сложено там, в случай на много лошо време или някаква спешна нужда, тъй като заради дамите спирахме на всеки час и тогава пасажерите се пръскаха из растителността около пътя като ято гъски, дори и онези, които нямаха нужда да облекчат пикочния си мехур или червата, а търсеха някакво спасение от вонята на торбичката на господин Греъм.

След едно-две спирания господин Греъм установи, че мястото до мен е заето от господин Уолъс, пълничък млад адвокат, който се връщаше в Единбург, след като се бе погрижил за имението на възрастен близък в Инвърнес, както ми обясни.

Не намерих подробностите за юридическата му практика така интересни, за каквито ги смяташе той, но при тези обстоятелства очевидната му симпатия към мен ми подейства окуражаващо и аз прекарах няколко часа в игра на шах с него, на малка дъска, която извади от джоба си и сложи на коляното си.

Вниманието ми бе отвлечено както от неудобствата на пътуването, така и от маневрите в шаха, заради мислите за онова, което ме очакваше в Единбург. А. Малкълм. Името не спираше да се върти в ума ми като химн на надеждата. А. Малкълм. Трябваше да е Джейми, просто трябваше! Джеймс Алегзандър Малкълм Макензи Фрейзър.

— Като се има предвид как се отнесоха с планинците въстаници след Калоден, за него е било много разумно да използва друго име на място като Единбург — беше ми обяснил Роджър. — Особено за него — тъй като е бил осъден предател все пак. А и явно му е станало навик, като гледам — добави той критично, взирайки се в надраскания ръкопис на статията срещу акцизите. — За онова време това си е направо подривна дейност.

— Да, звучи точно като Джейми — казах аз сухо, но сърцето ми бе подскочило при вида на разкривения почерк и дръзко изразените мисли. Моят Джейми. Докоснах малкото твърдо правоъгълниче в джоба на полата си и се запитах колко ли време остава до Единбург.

Времето продължаваше да е нетипично добро за сезона, само от време на време ръмеше, и ние изминахме пътя за по-малко от два дни, като спирахме четири пъти за смяна на конете и за да се освежим в крайпътните ханове.