Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Първата ми съзнателна мисъл беше: „Вали. Трябва да е Шотландия.“ Втората ми мисъл беше, че това наблюдение не е голям напредък в сравнение с откъслечните образи, които подскачаха из главата ми, блъскаха се един в друг и възпламеняваха малки синаптични експлозии.

Отворих едното си око, с известна трудност. Клепачът ми беше залепнал и цялото ми лице бе студено и подпухнало като на удавник. Потреперих леко при тази мисъл и при това движение усетих мократа тъкан около мен.

Определено валеше — тихото, упорито барабанене на дъжда, който вдигаше слаба мъглица от капки над зеленото тресавище. Седнах, чувствах се като хипопотам, който се надига от блато, и веднага паднах по гръб.

Примигнах и затворих очи пред дъжда. Някакво смътно усещане за това коя съм — и къде съм — започна да се завръща в мен. Бри. Лицето ѝ се появи внезапно от паметта ми и ме сепна така, че ахнах, сякаш ме удариха в корема. Накъсани образи на загуба и болката от раздялата ме завладяха, слабо ехо от хаоса в каменния проход.

Джейми. Ето я — това беше котвата ми, единственото, което щеше да съхрани разсъдъка ми. Вдишах бавно и дълбоко, събрала ръце над бумтящото си сърце, призовавайки лицето на Джейми. За миг си помислих, че съм го изгубила, а после се появи — ясно и дръзко в ума ми.

Отново опитах да се изправя и този път останах така, подпряна на протегнатите си ръце. Да, определено беше Шотландия. Не можеше да е друго, разбира се, но освен това бе Шотландия от миналото. Поне се надявах да е от миналото. Във всеки случай не беше Шотландия, която напуснах. Дърветата и храстите бяха на други места; имаше и малка горичка от кленови фиданки точно под мен, не бях видяла такава при изкачването на хълма… Кога? Тази сутрин? Преди два дни?

Нямах представа колко време е минало от прехода и откога лежа в безсъзнание на склона под каменния кръг. Явно си бях полежала, ако се съдеше по това колко мокри бяха дрехите ми; бях подгизнала до кости и малки мразовити струйки се стичаха по тялото ми под роклята.

Едната ми изтръпнала буза започна да ме щипе; сложих ръка на нея и усетих някакви вдлъбнатини. Погледнах надолу и видях паднали плодове от офика, искрящо червени и черни сред тревата. Много подходящо, помислих си, леко развеселена. Бях паднала под офика — защитата на планинците срещу вещици и магии.

Хванах се за гладкия ствол на дървото и с мъка се надигнах на крака. Като все още се държах за него за опора, погледнах на североизток. Дъждът превръщаше хоризонта в невидима сивота, но аз знаех, че натам е Инвърнес. Не повече от час с кола, по модерни пътища.

Път наистина имаше; виждах очертанията му, които водеха покрай основата на хълма — тъмна сребриста линия сред сияещата зелена влага на мочурливата равнина. Обаче повече от четирийсет мили пеша беше нещо съвсем различно от пътуването с колата, която ме бе довела тук.

Вече започвах да се чувствам по-добре и се изправих. Слабостта в крайниците ми отминаваше, заедно с усещането за хаос в ума ми. Беше точно толкова лошо, колкото се страхувах, преходът; вероятно дори по-лошо. Усещах ужасяващото присъствие на камъните зад мен и потреперих, кожата ми настръхна.

Бях жива обаче. Жива и дори под ребрата ми, като малко слънце, разцъфваше увереност. Той беше тук. Вече го знаех, макар да не бях сигурна, когато минах между камъните; направих го само с надежда. Но бях хвърлила мисълта си за Джейми като спасително въже през бушуващ порой — и въжето се бе затегнало в хватката ми и ме измъкна.

Бях мокра, измръзнала и натъртена, сякаш прибоят ме е подмятал в каменист бряг. Но бях тук. И някъде в тази странна земя от миналото беше мъжът, когото дойдох да намеря. Спомените за мъка и ужас отстъпиха, когато осъзнах, че жребият е хвърлен. Не можех да се върна обратно; това почти със сигурност щеше да е фатално. И щом осъзнах, че ще остана тук, всички колебания и страхове бяха заменени от странно спокойствие, почти ликуване. Не можех да се върна. Нямаше какво друго да сторя, освен да вървя напред — и да го намеря.

Проклинайки небрежността си, задето бях забравила да кажа на шивача да сложи водоустойчива материя под подплатата, аз се увих по-плътно с наметалото. Макар и мокра, вълната все пак топлеше. Ако започнех да се движа, щях да се сгрея. Бързо докосване ме увери, че пакета със сандвичи е преминал с мен. Това беше добре; мисълта да измина четирийсет мили на празен стомах беше ужасяваща.