Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Имаш пари — каза Роджър за десети път.

— И наметало — добави Бриана.

— Да, да, да — каза нетърпеливо Клеър. — Всичко необходимо — или поне всичко, което успях да намеря — поправи се. После замълча и импулсивно посегна да хване ръцете им. — Благодаря и на двама ви — каза тя, като ги стисна. Очите ѝ сияеха от влага, а гласът ѝ бе станал дрезгав. — Благодаря ви. Не мога да ви опиша как се чувствам. Не мога. Но… о, скъпи мои, ще ми липсвате!

С Бриана се прегърнаха и Клеър сгуши глава до шията ѝ, притискаха се здраво, сякаш така можеха да изразят дълбочината на чувствата си.

После се разделиха с влажни очи и Клеър сложи длан на бузата на дъщеря си.

— Най-добре да се качвам горе — прошепна тя. — Трябва да свърша някои неща. Ще се видим на сутринта, Бри. — Повдигна се на пръсти и целуна дъщеря си по носа, после се обърна и излезе бързо от стаята.

След това Бриана седна с чашата си кока-кола и въздъхна дълбоко. Не продума, само гледаше огъня и въртеше бавно чашата в ръцете си.

Роджър започна да подрежда стаята, затвори прозорците, почисти писалището, прибра справочниците, които бе използвал, за да помогне на Клеър да се подготви за пътуването си. Спря до тиквения фенер, но той изглеждаше толкова весел със струящата светлина от скосените очи и назъбената уста, че не може да се накара да го изгаси.

— Не вярвам да подпали нещо — каза той. — Да го оставим ли?

Не последва отговор. Погледна към Бриана и видя, че седи като вкаменена, втренчена в огнището. Не го беше чула. Седна до нея и взе ръката ѝ.

— Тя сигурно ще може да се върне — рече нежно. — Не се знае.

Бриана поклати бавно глава, без да откъсва очи от подскачащите пламъци.

— Не мисля — рече тихо. — Нали ти каза какво е. Може дори да не успее да премине. — Дългите ѝ пръсти барабаняха неспокойно по бедрото ѝ.

Роджър погледна към вратата, за да се увери, че Клеър е горе, после седна на дивана до Бриана.

— Тя му принадлежи, Бри. Не виждаш ли как говори за него?

— Виждам. Знам, че има нужда от него. — Пълната ѝ долна устна потрепна леко. — Но… аз се нуждая от нея ! — Ръцете ѝ стиснаха здраво коленете, тя се наведе напред, сякаш да сдържи внезапна болка.

Роджър я погали по косата, като се възхити на мекотата на сияещите кичури, които се плъзнаха през пръстите му. Искаше да я прегърне, за да я усети до себе си и да я успокои, но тя беше скована.

— Ти си вече голяма, Бри — каза той тихо. — Вече живееш своя живот, нали? Може да я обичаш, но не се нуждаеш вече от нея… не и както когато си била малка. Тя няма ли право да е щастлива?

— Да. Но… Роджър, ти не разбираш! — избухна тя. Стисна здраво устни и преглътна с усилие, после се обърна към него с потъмнели от мъка очи.

— Само тя ми остана, Роджър! Само тя наистина ме познава . Тя и татко… Франк… — поправи се, — те са единствените, които ме познават от самото начало, виждали са ме как се уча да ходя и са се гордеели с мен, когато направя нещо в училище, и… — Тя замълча и сълзите потекоха, оставяйки сияещи следи на светлината на огъня.

— Това звучи много тъпо — каза яростно. — Много, много тъпо ! Но… — търсеше безпомощна думи, после се изправи, не можеше вече да седи спокойно.

— Сякаш… Всички тези неща, които не знам! — започна да крачи бързо и гневно. — Мислиш ли, че помня как съм изглеждала, когато съм се учила да ходя или когато съм казала първата си дума? Не, но мама помни! И това е толкова глупаво , защото какво значение има, няма никакво значение, но е важно, и има значение, защото тя мисли, че има и… о, Роджър, ако тя си отиде, на този свят няма да остане нито един човек, който го е грижа каква съм или който да ме мисли за специална, не заради нещо конкретно, а заради мен самата! Тя е единственият човек на този свят, за когото е наистина важно, че съм се родила, и ако си отиде… — Застана пред камината, стиснала ръце в юмруци, с разкривена от усилието да се контролира уста и сълзи по бузите. После раменете ѝ се отпуснаха и напрежението се оттече от високата ѝ фигура.

— Това е много тъпо и егоистично — каза тя с тих, разумен глас. — И ти не разбираш, мислиш, че съм ужасна.

— Не — каза тихо Роджър. — Може би не е така. — Изправи се и мина зад нея, прегърна я през кръста, като я подтикна да се облегне на него. Тя устоя в началото, скована в ръцете му, но после се предаде пред нуждата от утеха. Той бе опрял брадичка на рамото ѝ, наклонил глава към нейната.

— Не го осъзнавах — каза той. — Досега. Помниш ли онези кутии в гаража?