Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Зная. — Взеха два суверена и ги наклоних в ръката си, като ги оставих да изтракат един в друг. Бяха тежки — златни монети, почти инч в диаметър. Роджър и Бри бяха обикаляли четири дни Лондон, ходеха от нумизмат на нумизмат, за да съберат малкото състояние, което сега сияеше на светлината на лампата пред мен.

— Знам, че е странно: тези монети сега струват много повече от номиналната им стойност — казах аз, като взех една златна гвинея, — но като се има предвид какво ще ми осигурят, тогава са стрували не по-малко от сега. Това е шестмесечен приход на един дребен фермер.

— Забравих — каза Роджър, — че ти вече знаеш всичко това; кое колко струва и как се продава.

— Лесно е да забравиш — казах, без да откъсвам очи от парите. С периферното си зрение видях как Бри се приближи до Роджър и ръката му посегна автоматично към нея.

Поех дълбоко дъх и вдигнах поглед от малките купчинки злато и сребро.

— Е, това беше. Да идем ли да вечеряме?

Вечерята — в една от кръчмите на Ривър Стрийт — мина доста тихо. Клеър и Бриана седяха една до друга, а Роджър срещу тях. Те почти не се поглеждаха, докато се хранеха, но Роджър виждаше, че често се докосват, с рамо или бедро, с пръсти.

Чудеше се как той би се справил. Ако трябваше той да вземе такова решение, или негов родител? Раздялата се случваше във всички семейства, но най-често смъртта се намесваше, за да разкъса връзките между родител и дете. Тук именно елементът на избора правеше всичко толкова трудно — не че би могло да бъде лесно, помисли си той, като си взе хапка от топлия овчарски пай.

Когато станаха да си тръгват, той сложи ръка на рамото на Клеър.

— Би ли направила нещо за мен, просто така? — каза той.

— Сигурно — усмихна се тя. — Какво?

Той кимна към вратата.

— Затвори очи и излез през тази врата. Когато си отвън, ги отвори. После влез и ми кажи какво е първото, което си видяла.

Устата ѝ потрепна развеселено.

— Добре. Да се надяваме, че първото, което видя, няма да е полицай, иначе ще трябва да ме освобождаваш от полицията или изтрезвителното.

— Важното е да не е патица.

Клеър го погледна странно, но послушно се обърна към вратата на кръчмата и затвори очи. Бриана я гледаше как излиза, протегнала ръка към стената, за да се ориентира. Обърна се към Роджър и изви червеникавите си вежди.

— Какво си намислил, Роджър? Патици?

— Нищо — рече той, все още вгледан в празния изход. — Просто стар обичай. Самайн — Хелоуин — това е един от празниците, когато е обичайно да се опитваш да разгадаеш бъдещето. И един от начините да го направиш е да излезеш от къщата със затворени очи. Първото, което видиш, когато ги отвориш, е предзнаменование за близкото бъдеще.

— А патиците са лошо предзнаменование?

— Зависи какво правят — каза той разсеяно, все още вгледан в изхода. — Ако крият глави под крилете си, означава смърт. Защо се бави толкова?

— Може би трябва да проверим — каза притеснено Бри. — Предполагам, че в центъра на Инвърнес няма много спящи патици, но реката е доста близо…

Точно когато стигнаха до вратата, матираното ѝ стъкло потъмня и тя се отвори пред Клеър, която изглеждаше леко изчервена.

— Никога няма да повярвате какво е първото, което видях — каза тя, като се смееше.

— Не и патица, която крие глава под крилото си, нали? — попита тревожно Бриана.

— Не — отвърна майка ѝ и я погледна объркана. — Полицай. Завих вдясно и се блъснах в него.

— Значи е вървял към теб? — попита Роджър необяснимо облекчен.

— Да, докато не връхлетях отгоре му — каза тя. — После потанцувахме малко по паважа, вкопчени един в друг. — Тя се засмя, беше поруменяла и красива, а кафявозлатистите ѝ очи светеха в кехлибарените светлини на кръчмата. — Защо?

— Това е на добър късмет — усмихна се Роджър. — Ако видиш човек да идва към теб на Самайн означава, че ще откриеш онова, което търсиш.

— Наистина ли? — Тя го погледна питащо в очите, после лицето ѝ се озари от внезапна усмивка. — Прекрасно! Да се прибираме да празнуваме, какво ще кажете?

Тревожното напрежение, което се бе спуснало над тях по време на вечерята, като че ли внезапно изчезна и бе заменено от налудничаво вълнение. Те се смееха и шегуваха по пътя към имението, където вдигаха тостове за миналото и бъдещето — скоч за Клеър и Роджър, кока-кола за Бриана — и говореха развълнувано за плановете на следващия ден. Бриана бе настояла да издълбаят тиквен фенер, който стоеше на бюфета и се хилеше добродушно.