Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Каретата спря в един двор зад кръчмата „Белият кон на Бойд“, близо до подножието на Кралската миля в Единбург. Пътниците излязоха на слънцето като новоизлюпени какавиди, разрошени от вятъра и с отривисти движения заради дългото седене. След сумрака в каретата дори облачната сива светлина на Единбург изглеждаше ослепителна.

Краката ми бяха изтръпнали и усещах иглички от дългото седене, но въпреки това тръгнах бързо, с надеждата да се махна от двора, докато спътниците ми са заети със свалянето на багажа си. Де такъв късмет; господин Уолъс ме настигна на улицата.

— Госпожо Фрейзър! — каза той. — Да се надявам ли да ми доставите удоволствието да ви придружа до вашата цел? Със сигурност ще ви е нужна известна помощ с багажа. — Той погледна през рамо към каретата, където конярите подаваха чантите и палтата като че ли наслуки на тълпата отдолу, под акомпанимента на неразбираемо сумтене и викове.

— Ами… — казах. — Благодаря ви, но аз… ще оставя багажа си на съхранение при ханджията. Моят… слугата на съпруга ми ще дойде да го вземе по-късно.

Пълното лице посърна леко при думата „съпруг“, но той отстъпи галантно, взе ръката ми и се поклони над нея.

— Разбирам. Мога ли да изразя огромното си удоволствие от вашата компания по време на пътуването, госпожо Фрейзър? И вероятно надеждата да се срещнем отново. — Изправи се и огледа хората, които минаваха покрай нас. — Вашият съпруг ще ви посрещне ли? За мен ще е удоволствие да се запозная с него.

Досега интересът на господин Уолъс към мен бе по-скоро ласкателен, но вече се превръщаше в неудобство.

— Не, ще се срещна с него по-късно — отвърнах. — Много се радвам, че се запознахме, господин Уолъс; надявам се да се видим отново някой път. — Разтърсих ентусиазирано ръката му, което го смути достатъчно, за да ме остави да се слея с тълпата от пътници, коняри и продавачи на храна.

Не посмях да спра близо до хана от страх, че може да ме е последвал. Обърнах се и хукнах по склона на Кралската миля, като вървях толкова бързо, колкото обемните поли ми позволяваха, като се бутах в хората и си проправях път. Бях извадила късмет да уцеля пазарен ден и скоро се изгубих от поглед сред сергиите с бижута и продавачите на стриди по улицата.

Задъхана като избягал джебчия, спрях да си поема въздух по средата на хълма. Там имаше обществен фонтан и седнах на ръба да си почина.

Бях тук. Наистина тук. Единбург се издигаше зад мен, към сияйните висини на Замъка, и надолу — към великолепната царственост на двореца Холируд в подножието на града.

Последния път, когато бях стояла до този фонтан, Хубавия принц Чарли се обръщаше към гражданите на Единбург, за да ги вдъхнови с гледката на кралското си присъствие. Той скочи развълнувано от ръба към статуята в центъра на фонтана, с един крак в басейна, хвана се за една от бълващите вода глави за опора и закрещя: „Към Англия!“. Тълпата ревеше, доволна от тази проява на младежки дух и атлетическа ловкост. Аз самата щях да съм по-впечатлена, ако не бях забелязала, че водата на фонтана е спряна в очакване на този величествен жест.

Чудех се къде ли е Чарли сега. Беше се върнал в Италия след Калоден, вероятно за да живее така, както живееха кралските особи във вечно изгнание. Не знаех какво прави, но и не ме беше грижа. Той бе преминал през страниците на историята и на моя живот, оставяйки след себе си само опустошение и руини. Предстоеше да видя какво може да бъде спасено.

Бях много гладна; не бях хапнала нищо от бързата закуска с груба овесена каша и варено овнешко призори в един хан до Дъндаф. В джоба ми бе останал последният сандвич, но не исках да го ям в каретата под любопитните погледи на спътниците ми.

Извадих го и внимателно го разопаковах. Фъстъчено масло и желе върху бял хляб. Той беше в доста лошо състояние — с лилави петна от желето, попили в омекналия хляб, и напълно сплескан. Но беше вкусен.

Изядох го внимателно, наслаждавайки се на богатия вкус на фъстъченото масло. Колко много сутрини бях мазала фъстъчено масло на хляб, за да направя сандвичи за училищния обяд на Бриана? Прогоних тази мисъл и се загледах в минувачите, за да се разсея. Те наистина изглеждаха някак различни от съвременниците ми; и мъжете, и жените като че ли бяха по-ниски и следите от недохранване личаха. Все пак у тях имаше нещо много познато — това бяха моите хора, шотландци и англичани предимно, и докато слушах плътната глъчка по улицата след толкова много години носово произношение в Бостън, изпитах странното чувство, че съм си у дома.