Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Толкова, че и по-лошо, сасенак — отвърна той, устата му потрепна почти в усмивка. Седна внезапно и се втренчи в мен.

— Господи Боже, ти си истинска!

— Ти също. — Вдигнах глава да го огледам. — Мислех, че си мъртъв. — Смятах да го изрека лековато, но гласът ми ме предаде. Сълзите се спуснаха по бузите ми, за да попият в грубия плат на ризата му, когато ме притисна към себе си.

Треперех така силно, че мина известно време, преди да осъзная, че и той трепери, и то по същата причина. Не знаех колко време сме седели така на прашния под и плачехме в прегръдките си, а трупаният двайсет години копнеж се стичаше по лицата ни.

Пръстите му се вкопчиха в косата ми, освободиха я и тя се спусна по врата ми. Фибите ми се посипаха по раменете и издрънчаха по пода като сачми. Пръстите ми бяха вкопчени в предмишницата му, забити в ризата, сякаш се страхувах, че ще изчезне, ако не го задържа физически.

Сякаш обзет от същия страх, той внезапно ме сграбчи за раменете и ме отдръпна от себе си, взирайки се отчаяно в лицето ми. Сложи ръка на бузата ми, проследяваше костите отново и отново, без да вижда сълзите и потеклия ми нос.

Подсмръкнах силно, което сякаш го събуди, защото ме пусна и бръкна в ръкава си за кърпа, с която непохватно обърса първо моето лице, а после и своето.

— Дай ми я. — Грабнах размятащата се кърпа и си издухах здраво носа. — Сега ти. — Подадох му я и го гледах как си духа носа с шум като крякане на стисната за врата гъска. Изкикотих се, завладяна от силно чувство.

Той също се усмихна, избърса сълзите си, неспособен да откъсне очи от мен.

Внезапно вече не можех да издържа да не го докосвам. Хвърлих се към него и той вдигна ръце точно навреме, за да ме хване. Стисках го, докато чух как ребрата му започнаха да пукат, и усещах как ръцете му грубо галят гърба ми, като не спираше да изрича името ми.

Най-сетне успях да го пусна и се отдръпнах леко. Той погледна към пода между краката си и се намръщи.

— Да не си изгубил нещо? — попитах изненадана.

После ме погледна и се усмихна срамежливо.

— Уплаших се, че съм се изпуснал и съм се напикал, но няма проблем. Просто съм седнал на гърнето с ейл.

И наистина под него бавно се разливаше кафеникава локвичка с характерен аромат. Аз изписках и станах да му помогна да се изправи. След като безуспешно се опитах да оправя щетите по задната част на панталоните му, той сви рамене и ги развърза. Смъкна ги по краката си, после спря и ме погледна леко изчервен.

— Не се притеснявай — казах, макар че и аз усещах как се загряват бузите ми. — Женени сме. — Сведох очи все пак, имах чувството, че не ми достига въздух. — Поне аз така си мисля.

Той ме гледа дълго, после усмивка изви широката му мека уста.

— О, да, женени сме — рече. Изрита лекьосаните панталони и пристъпи към мен.

Протегнах ръка към него, колкото да го спра, толкова и да го посрещна. Повече от всичко исках да го докосна отново, но бях необяснимо смутена. Как да започнем отначало след толкова време?

Той също усещаше напрежението от свян и интимност. Спря на сантиметри от мен и хвана ръката ми. Поколеба се за миг, после се наведе и устните му леко докоснаха кокалчетата ми. Пръстите му докоснаха сребърния пръстен и спряха там, държеше леко метала между палеца и показалеца си.

— Никога не го свалих — казах аз. Стори ми се важно да знае. Той стисна леко ръката ми, но не я пусна.

— Искам… — Спря и преглътна, все още хванал ръката ми. Пръстите му откриха отново сребърния пръстен. — Много искам да те целуна — рече тихо. — Може ли?

Едва сдържах сълзите. Още две избиха и преляха от очите ми; чувствах ги как се стичат по бузите ми.

— Да — прошепнах.

Той ме придърпа към себе си, като държеше преплетените ни ръце точно под гърдите си.

— Не съм го правил от много време — каза той. Видях надеждата и страха в сините му очи. Приех този дар и му отвърнах със същото.

— И аз — казах тихо.

Ръцете му обхванаха лицето ми с огромна нежност и той притисна устни в моите.

Не съм съвсем сигурна какво бях очаквала. Повторение на пулсиращата фурия, която придружаваше последната ни раздяла? Толкова често си я бях припомняла, съживявала в спомените си, неспособна да променя изхода. Почти грубите часове безвремие на нашето сливане в мрака на брачното легло? Бях копняла за това, често се будех потна и трепереща от спомена.

Но сега бяхме непознати, едва се докосвахме, всеки търсеше път към съединяването, бавно, колебливо, чакаше и даваше неизречено позволение с безмълвните си устни. Очите ми бяха затворени и знаех, че и неговите са затворени. Ние просто се страхувахме да се погледнем.