Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Близо до вратата обаче се натъкнахме на проблем в лицето на приятно закръглена млада жена, чиято рокля бе малко по-хубава от тази на кръчмарката и нейната дъщеря. Деколтето беше по-дълбочко и аз никак не се затрудних да отгатна професията ѝ. Тя флиртуваше с двамата чираци, когато се появихме от кухнята, но вдигна поглед при преминаването ни и скочи на крака с пронизителен писък, като събори чаша с ейл.

— Това е той! — изпищя тя, сочейки с треперещ пръст към Джейми. — Мръсник! — Очите ѝ трудно фокусираха и аз реших, че разляният ейл не ѝ е първият за тази вечер, макар че беше още рано.

Мъжете с нея се вгледаха с интерес в Джейми, особено когато младата жена се приближи и вирна пръст във въздуха като диригент на хор.

— Той е! Дребното копеленце, за което ви говорех — онзи, който ми направи онова отвратително нещо!

Аз, и цялата тълпа, се вгледахме с интерес в Джейми, но бързо осъзнах, както и те, че младата жена не говори за него, а за товара му.

— Ах ти дребно лайненце! — пищеше тя на облечения в синя коприна задник на господин Уилъби. — Боклук! Плужек!

Праведният девичи гняв накара придружителите ѝ да станат; единият бе висок, едър младеж, който стисна юмруци и се наведе над масата. Очите му блестяха от ейла и от гняв.

— Той е, тъй ли? Да го наръгам ли, Маги?

— Не се и опитвай, момко — посъветва го Джейми, като намести товара си. — Пий си пиенето, ние си тръгваме.

— О, тъй ли? Ти да не си сводника на дребното лайно? — Момчето се изхили неприятно и зачервеното му лице се извърна към мен. — Поне другата ти курва не е жълта… като я гледам. — Посегна с лапа и хвана края на наметалото ми, разкривайки дълбокото деколте на Джесика Гутенбърг.

— На мен ми изглежда розова — рече приятелят му с явно одобрение. — Дали цялата е такава? — И преди да успея да помръдна, той посегна към корсажа и хвана края на дантелата. Роклята не беше създадена за суровия живот през осемнайсети век и платът се отпра отстрани, разкривайки още много розовина.

— Остави я, кучи сине! — Джейми се извъртя с блеснали очи, свил свободната си ръка в юмрук.

— Кого обиждаш бе, жалък боклук? — Първият младеж, неспособен да се измъкне иззад масата, я прескочи и се хвърли към Джейми, който просто отстъпи встрани и му позволи да забие нос в стената.

Джейми направи една гигантска крачка към масата, стовари юмрук върху главата на другия чирак, от което устата на младежа зейна, после ме хвана за ръка и ме извлече навън.

— Хайде! — рече той, сумтейки, като наместваше хлъзгавия китаец на рамото си. — Ще ни подгонят всеки момент!

И наистина; чувах виковете, когато още буйни клиенти изскочиха от кръчмата на улицата зад нас. Джейми сви в първата пряка на Кралската миля, по тясна, тъмна алея, и заджапахме през калта и всякакви боклуци. Минахме под една арка и продължихме по лъкатушната алея, която сякаш се виеше през дълбините на Единбург. Покрай нас се нижеха тъмни стени и нацепени дървени врати, а после свихме зад ъгъл в малък вътрешен двор и там спряхме да поемем дъх.

— Какво… за бога… е направил? — изпъшках аз. Не можех да си представя какво може да стори дребният китаец на такава снажна мома като нашата Маги. Така като ги гледах, тя можеше да го сплеска като муха.

— Ами заради краката, нали разбираш — обясни Джейми и погледна с раздразнение и примирение господин Уилъби.

— Краката ли? — Погледнах неволно към мъничките крака на китаеца, които бяха обути в пантофки с филцова подметка.

— Не неговите — каза Джейми, уловил погледа ми. — На жените.

— Какви жени?

— Ами досега бяха все проститутки — каза той, поглеждайки към уличката за преследвачи, — но не се знае какво може да направи. Не мисли — обясни той кратко. — Езичник е.

— Разбирам — казах, макар че не разбирах. — Какво…

— Ето ги! — Вик от другия край на уличката прекъсна въпроса ми.

— По дяволите, мислех, че са се отказали. Хайде, насам!

Отново хукнахме по една уличка, излязохме на Кралската миля, изминахме няколко крачки надолу по хълма и пак се мушнахме в странична алея. Чувах викове и крясъци зад нас от главната улица, но Джейми ме хвана за ръка и ме дръпна в един вход към вътрешен двор, пълен с бъчви, вързопи и щайги. Огледа се трескаво, после напъха господин Уилъби в една голяма бъчва, пълна с боклуци. Като спря само за да го покрие с парче платно, той ме издърпа зад една натоварена с щайги каруца и ме накара да клекна до него.

Бях задъхана от непривичното усилие и сърцето ми препускаше от адреналина на страха. Лицето на Джейми беше зачервено от студа и тичането, косата му стърчеше във всички посоки, но той почти не се беше задъхал.