Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Свали мокрото си палто и го преметна небрежно на стола, после седна на леглото, за да си събуе мокрите чорапи.

— Господи, умирам от глад — рече той. — Дано готвачката не си е легнала.

— Джейми…

— Свали си наметалото, сасенак — каза той, като видя, че още стоя до вратата. — Подгизнала си.

— Да. Е… да — преглътнах и продължих. — Просто… Джейми… защо държиш стая в публичен дом? — изплюх камъчето накрая.

Той потърка брадичка и ме погледна леко смутен.

— Съжалявам, сасенак. Не знам дали е редно да те водя тук, но не се сетих за друго място, където да ти закърпят бързо роклята и да ни дадат топла вечеря. А и трябваше да оставя господин Уилъби някъде, където няма да се забърква в още неприятности, а тъй като и без това щеше да дойде тук… ами… — погледна към леглото, — пък и е много по-удобно от койката в печатницата. Но май не беше добра идея. Можем да си тръгнем, ако не ти…

— Не, не това — прекъснах го. — Питах защо държиш стая в бордей? Толкова добър клиент ли си…

— Клиент ли? — Той се втренчи в мен, извил вежди. — Тук? Господи, сасенак, за какъв ме мислиш?

— Откъде да знам — рекох. — Нали затова питам. Ще отговориш ли на въпроса ми?

Той се вгледа в чорапите си и размърда пръсти върху дървения под. Накрая вдигна очи към мен и отговори спокойно.

— Сигурно. Аз не съм клиент на Жан, тя е мой клиент… и то добър. Държи тази стая за мен, защото често замръквам по работа и ми трябва място, където да ме нахранят и да ме приютят по всяко време, тайно. Стаята е част от договорката ми с нея.

Бях стаила дъх. Сега го изпуснах наполовина.

— Добре. Тогава следващият въпрос е що за работа може да има една съдържателка на бордей с печатар? — Абсурдната мисъл, че той вероятно ѝ печата рекламни брошури, премина през ума ми, но веднага бе отхвърлена.

— Ами не. Не мисля, че това е въпросът.

— Така ли?

— Да. — С едно плавно движение той стана от леглото и се озова пред мен, толкова близо, че трябваше да вдигна глава, за да видя лицето му. Внезапно ми се прииска да отстъпя назад, но не го направих, предимно защото нямаше място.

— Въпросът, сасенак, е защо ти се върна? — каза той тихо.

— Точно това ли намери да ме питаш! — Притиснах длани към грубата дървена врата. — Според теб защо се върнах, да те вземат дяволите?

— Откъде да знам. — Тихият глас беше спокоен, но дори на слабата светлина виждах как вената на шията му пулсира.

— Върна се, за да ми бъдеш отново жена? Или само за да ми кажеш за дъщеря ми? — Сякаш усетил, че близостта му ме изнервя, той се извърна внезапно и тръгна към прозореца, чиито капаци скърцаха на вятъра.

— Ти си майка на детето ми — дори само за това ти дължа душата си — задето ми каза, че не съм живял напразно… че детето ми е в безопасност. — Той се обърна към мен, сините му очи гледаха напрегнато. — Но мина време, сасенак, откакто с теб бяхме едно. Ти сигурно си имала твой живот и… аз имах мой. Не знаеш какво съм правил. Защо се върна, защото искаше… или защото се чувстваше длъжна?

Гърлото ми се сви, но срещнах очите му.

— Дойдох сега, защото… мислех те за мъртъв. Мислех, че си умрял при Калоден.

Той сведе очи към перваза и започна да чопли една треска.

— Да, ясно. Е… трябваше да съм мъртъв. — Усмихна се безрадостно, втренчен в треската. — Положих всички усилия. — Пак ме погледна. — Как разбра, че не съм мъртъв? И къде да ме намериш?

— Помогнаха ми. Един млад историк на име Роджър Уейкфийлд намери документите; проследи те до Единбург. И когато видях „А. Малкълм“, разбрах… помислих си… че може да си ти — добавих плахо. Щяхме да имаме достатъчно време за подробностите.

— Да, разбирам. И после дойде. Но все пак… защо?

Взирах се в него, без да продумам. Сякаш имаше нужда от свеж въздух или за да прави нещо, той махна резето на капаците и ги отвори наполовина, а в стаята нахлу шумът от плисък на вода, студ и свежият аромат на дъжд.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че не искаш да остана? — казах накрая. — Защото ако е така… знам, че вече си имаш свой живот… може би имаш… други връзки… — С неестествено изострени сетива чувах тихите шумове от къщата под нас, дори над шума на бурята и бумтенето на собственото ми сърце. Дланите ми бяха влажни и аз ги избърсах тайничко в полите си.

Той се извърна от прозореца да ме погледне.

— Господи! Да не те искам? — Беше пребледнял и очите му блестяха неестествено. — Изгарям за теб от двайсет години, сасенак — каза тихо. — Нима не го знаеш? Господи! — Вятърът развяваше косата му и той я отметна нетърпеливо назад. — Но вече не съм мъжът, когото познаваше преди двайсет години, нали? — Извърна се с жест на раздразнение. — Сега се познаваме дори по-малко, отколкото преди да се оженим.