Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

— Искаш ли да си отида? — Кръвта бумтеше в ушите ми.

— Не! — Извъртя се бързо към мен и ме сграбчи за рамото, а аз неволно се отдръпнах. — Не — каза по-тихо. — Не искам да си отиваш. Вече ти казах, наистина. Но… трябва да знам. — Сведе глава към мен, гледаше ме питащо. — Искаш ли ме? — прошепна той. — Сасенак, ще ме приемеш ли… ще рискуваш ли с мъжа, който съм сега, заради мъжа, когото си познавала?

Усетих огромна вълна от облекчение, примесена със страх. Тя плъзна от ръката му по моето рамо, чак до пръстите на краката, и отслаби ставите ми.

— Твърде късно е да ме питаш това — казах аз и посегнах да докосна бузата му, където вече поникваше брада. Беше мека, като плюш. — Защото вече рискувах всичко, което имах. Но който и да си сега, Джейми Фрейзър… да. Искам те.

Светлината от свещта сияеше синя в очите му, когато той протегна ръце към мен и аз пристъпих в прегръдката му. Опрях лице на гърдите му, беше невероятно да съм в ръцете му — така големи, така твърди и топли. Истински, след толкова години на копнеж по един призрак, когото не можех да докосна.

Той се отдръпна след миг, погледна ме и докосна много нежно бузата ми. Усмихна се леко.

— Куражлийка си като самия дявол, нали? Но ти винаги си била такава.

Опитах да му се усмихна, но устните ми трепереха.

— Ами ти? Откъде можеш да знаеш каква съм аз сега? Не знаеш какво съм правила през тези двайсет години. Може да съм станала ужасен човек!

Усмивката премина от устните в очите му и ги озари.

— Може, може. Но, знаеш ли, сасенак… дали ме е грижа?

Гледах го още цяла минута, после въздъхнах така дълбоко, че сигурно разпорих още няколко шева на роклята си.

— И мен не ме е грижа.

Струваше ми се абсурдно да се срамувам от него, но беше така. Приключенията от вечерта и думите му бяха отворили отново онази пропаст — двайсетте години на раздяла зееха между нас, а зад тях се простираше неизвестното бъдеще. Сега бяхме стигнали до място, в което щяхме да се опознаваме отново и да разберем дали наистина сме същите онези хора, които навремето бяха едно цяло — и дали можем да бъдем едно цяло отново.

Почукване по вратата разсея напрежението. Беше една дребна прислужница с поднос с вечеря. Тя ми се поклони срамежливо, усмихна се на Джейми, остави вечерята — студено месо, гореща супа и топли овесени питки с масло — запали бързо огън и излезе, като измърмори „Лека вечер“.

Хапнахме бавно и говорехме за общи неща; казах му как съм стигнала от Крейг на Дун до Инвърнес и той се смя на историята за господин Греъм и мастър Джорджи. После ми разказа за господин Уилъби; как е открил дребния китаец, почти умрял от глад и мъртво пиян, проснат зад някакви бъчви на пристанището в Бърнтайланд, близо до Единбург.

Не говорихме много за себе си, но докато се хранехме, аз оглеждах тялото му — фините дълги ръце, докато наливаше вино и режеше месото, извивката на силния торс под ризата му и изящната линия на шията и рамото, когато се наведе да вземе една паднала салфетка. Веднъж-дваж ми се стори, че ме гледа по същия начин — колебливо и жадно, — но бързо извръщаше очи и аз не разбирах какво е видял и какво чувства.

Когато вечерята свърши, и двамата мислехме за едно и също. Едва ли можеше да е иначе, като се има предвид мястото, на което се намирахме. Тръпка, примесена със страх и очакване, се стрелна през мен.

Накрая той допи виното си, остави чашата и срещна погледа ми.

— Ще… — Спря, вече се изчервяваше, но ме погледна в очите, преглътна и продължи: — Ще легнеш ли при мен? Защото — добави бързо, — е студено и двамата сме мокри, и…

— И няма никакви кресла — довърших вместо него. — Добре. — Издърпах ръката си от неговата и се обърнах към леглото, усещах странна смесица от вълнение и колебание, от която дъхът ми се накъсваше.

Той свали бързо чорапите и панталоните си и ме погледна.

— Извинявай, сасенак; трябваше да ти помогна с връзките на роклята.

Значи не съблича често жени, помислих си, преди да се усетя, и устните ми се извиха в усмивка.

— Е, това не са връзки — прошепнах, — но ако ми помогнеш… — Оставих наметалото и се обърнах с гръб към него, като вдигнах коса.

Настъпи смаяно мълчание. После усетих как един пръст се плъзга по гръбнака ми.

— Какво е това? — попита той стреснато.

— Нарича се цип — казах с усмивка, макар че не можеше да ме види. — Виждаш ли малкия накрайник отгоре? Просто го хвани и го дръпни право надолу.

Ципът се отвори с тих звук като от разпаряне и остатъците от роклята на Джесика Гутенбърг увиснаха настрани. Извадих ръце от ръкавите и оставих роклята да падне в краката ми, после се обърнах към Джейми, преди да съм изгубила смелост.