Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 1

Той издаде някакъв гърлен звук и влезе силно в мен. Бях стегната като девица и извиках, извивайки се под него.

— Не спирай! За бога, не спирай!

Тялото му ме чу и отговори на същия език, ръката му стисна по-здраво китките ми, докато той нахлуваше силно в мен, усещах как тласъците достигат до матката ми.

После пусна ръцете ми и почти падна отгоре ми, тежестта му ме прикова към леглото, когато посегна под мен, стисна хълбоците ми и ме притисна.

Аз изскимтях и се размърдах под него, а той ухапа врата ми.

— Стой мирна — каза в ухото ми. И аз стоях, просто защото не можех да помръдна. Лежахме притиснати един в друг, треперещи. Усещах бумтене в ребрата си, но не знаех моето сърце ли е, или неговото.

После се раздвижи в мен, много бавно, плътски въпрос. Това бе достатъчно; аз се извих в отговор, безпомощна под него, и усетих как спазмите на оргазма ми го галят, галят, сграбчват и отпускат, приканват го да ме последва.

Той се надигна на ръце, изви гръб, отметна глава назад със затворени очи, дишаше тежко. После много бавно се наведе и отвори очи. Погледна ме с неизразима нежност и светлината от свещта озари за миг влагата по бузата му, от пот или от сълзи.

— О, Клеър — прошепна той. — О, Господи, Клеър.

И неговото освобождение започна, дълбоко в мен, без той да помръдва, тялото му трепереше така, че ръцете му се тресяха, а червените косъмчета потрепваха на слабата светлина. Той сведе глава с нещо като стон, косата му скри лицето и всяка тръпка и пулсация на плътта му между краката ми събуждаше ехо в мен.

Когато свърши, се задържа над мен като вкаменен, задълго. После съвсем нежно се отпусна, притисна глава към моята и застина като мъртвец.

Най-сетне се размърдах от дълбокия, изпълнен с наслада ступор, и вдигнах ръка да я положа върху мястото, където пулсът му биеше бавно и силно, точно в основата на ключицата.

— Мисля, че е като карането на велосипед — казах аз. Главата ми почиваше в извивката на рамото му, ръката ми леко си играеше с червеникавозлатистите къдрици по гърдите му. — Знаеш ли, че сега имаш повече косми по гърдите от преди?

— Не — рече той сънливо, — не съм ги броил. А тези велосипеди много косми ли имат?

Това ме изненада и се засмях.

— Не, исках да кажа, че сякаш веднага си спомнихме как се прави.

Джейми отвори едно око и ме погледна замислено.

— Трябва да си много тъп, за да забравиш това , сасенак — рече той. — Може да ми липсва практика, но още не съм изгубил всичките си способности.

Дълго лежахме така, слушахме дишането си, усещахме всяко леко потрепване и шаване. Пасвахме си добре, главата ми лежеше на рамото му, тялото му бе топло под ръката ми, едновременно непознато и познато, очакващо да бъде преоткрито.

Сградата беше солидна и стените приглушаваха шума на бурята, но от време на време се чуваха стъпки или гласове от етажите под нас; нисък, мъжки смях, или високия глас на флиртуваща професионалистка.

Щом чу това, Джейми се размърда смутено.

— Май трябваше да те заведа в някой хан — рече той. — Само че…

— Всичко е наред. Макар че това е последното място, на което си представях, че ще бъдем заедно отново. — Поколебах се, не исках да любопитствам, но не се сдържах. — Ти… нали не си собственик на този бордей, Джейми?

Той се отдръпна леко и ме погледна.

— Аз ли? Господи, сасенак, за какъв ме мислиш?

— Е, откъде да знам? — изтъкнах малко рязко. — Когато те открих, ти припадна, а щом те изправих на крака, ме завлече в някаква кръчма, после ни преследваха из Единбург в компанията на развратен китаец и накрая се озовахме в бордей — чиято мадам като че ли е много близка с теб, трябва да добавя. — Връхчетата на ушите му порозовяха и в него като че ли се бореха смехът и възмущението.

— После ти си съблече дрехите, обяви, че си ужасен човек с тъмно минало, и ме завлече в леглото. Какво очакваш да си помисля?

Смехът победи.

— Е, не съм светец, сасенак — отвърна той. — Но не съм и сводник.

— Радвам се да го чуя. — Настъпи пауза, после казах: — А смяташ ли да ми кажеш какъв си , или ще трябва да изреждам всякакви позорни възможности, докато налучкам?

— О, така ли? — рече той, развеселен. — И какво е най-доброто ти предположение?

Огледах го внимателно. Лежеше отпуснат сред смачканите чаршафи, с ръка зад главата, и ми се хилеше.

— Е, мога да се обзаложа, че не си печатар.

Той се ухили още по-широко.

— Защо?

Смуших го грубо в ребрата.

— В твърде добра форма си. Повечето мъже след четирийсетте трупат тлъстини по корема, а ти нямаш и грам тлъстина.