Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Да, мога да помогна. Но мисля, че трябва първо да ви намерим малко храна и дрехи, нали? Имам един приятел, който живее недалеч. Ще ви заведа там, става ли?

Измъчвана от жаждата и големите премеждия, не бях обърнала внимание на претенциите на стомаха си. При споменаването на храна обаче той се събуди веднага.

— Това — казах силно, с надеждата да го заглуша — ще бъде наистина много мило от ваша страна. — Отметнах назад оплетената си коса и се мушнах под един клон, за да последвам спасителя си към дърветата.

Когато излязохме от една палмова горичка, пред нас се разкри нещо като морава, а зад нея се издигаше широк хълм. На върха на този хълм имаше къща — или поне останки от къща. Жълтите гипсови стени бяха напукани и превзети от розови бугенвилии и избуяли гуави, на ламаринения покрив имаше няколко дупки и цялото място изглеждаше печално западнало.

— Хасиенда де ла Фуенте — заяви новият ми познат и кимна към нея. — Можете ли да изкачите хълма, или… — Поколеба се, като ме огледа, сякаш преценяваше теглото ми. — Сигурно ще мога да ви нося — каза той с не съвсем ласкателно съмнение в гласа.

— Ще се справя — уверих го. Краката ми бяха разранени и нацепени от опадалите палмови листа, но пътят пред нас изглеждаше относително равен.

Склонът, който водеше към къщата, беше осеян от едва видими животински пътеки. Виждаха се и доста от въпросните животни, овце, които пасяха кротко под силното слънце на Испаньола. Когато излязохме от дърветата, една овца ни забеляза и се разблея от изненада. И като часовников механизъм, всички овце по хълма вдигнаха глави едновременно и се втренчиха в нас.

Малко смутена под немигащия взор на толкова изпълнени с подозрение очи, аз вдигнах калните си поли и последвах доктор Щерн към главната пътека — отъпкана повече от овцете, ако се съдеше по ширината ѝ, — която стигаше до върха на хълма и го преваляше.

Денят беше хубав и ясен, миришеше прекрасно на трева и цветя, с лека нотка на овце и напечен от слънцето прах. Кафяво петънце кацна за миг на ръкава ми и остана колкото да видя кадифените люспи на крилцата и малкото извито хоботче. Тънкото коремче запулсира, поемаше въздух за размаха на крилата, и пеперудата изчезна.

Сигурно заради обещанието за помощ, водата, пеперудите или всичко взето заедно, но страхът и умората, които ме измъчваха толкова дълго, вече ги нямаше. Наистина още бях изправена пред проблема да намеря транспорт до Ямайка, но след като утолих жаждата си, имах приятел и се очертаваше възможност за обяд, това вече не ми се струваше толкова непосилна задача, както когато бях в мангровата гора.

— Ето го! — Лоренц спря и ме изчака да го настигна по пътеката. Посочи нагоре, към слаба жилеста фигура, която вървеше внимателно към нас. Присвих очи към нея, докато криволичеше сред овцете, сякаш не гледаше откъде минава.

— Господи! Та това е свети Франциск от Асизи.

Лоренц ме погледна изненадан.

— Не, нищо такова. Нали казахте, че сте англичанка. — Вдигна ръка и извика: — Ола! Сеньор Фогдън!

Облечената със сива роба фигура спря и зарови защитнически ръка във вълната на една преминаваща овца.

— Quien es? 10 10 Кой е? (исп.). — Б.пр.

— Щерн — извика Лоренц. — Лоренц Щерн! Елате. — И ми подаде ръка да ме издърпа по хълма към овчата пътека.

Оагнената овца правеше решителни усилия да избяга от защитника си, който беше разсеян от нашето приближаване. Стройният мъж, малко по-висок от мен, имаше слабо лице, което можеше да мине за красиво, ако не беше обезобразено от червеникава, подобна на метла брада. Дългата развяваща се коса беше посивяла на кичури и често падаше над очите му. Оранжева пеперуда тъкмо политаше от главата му, когато стигнах до него.

— Щерн ли? — попита той, като отметна косата си назад със свободната ръка и примигна на слънцето. — Не познавам никакъв… О, това си ти! — Слабото му лице засия. — Защо не каза, че си човека с глистите; щях веднага да се сетя!

Щерн като че ли леко се смути от това и ме погледна извинително.

— Аз… ами… събрах някои интересни паразити от изпражненията на овцете на господин Фогдън при последното си посещение тук — обясни той.

— Ужасни огромни червеи! — добави отец Фогдън, като потрепери силно при спомена. — Някои бяха дълги цяла стъпка, поне!

— Не повече от осем инча — поправи го усмихнат Щерн. Погледна към най-близката овца и ръката му легна върху торбата, сякаш в очакване да добави още мостри в полза на науката. — Лекарството, което предложих, имаше ли ефект?