Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Дрехите ми бяха мокри, но аз бях суха. Бурята отдавна бе преминала; всичко около мен беше мирно и нормално, с изключение на почернелите мангрови дървета. В далечината чувах бумтенето на големите черни птици.

Карстовата вода обещаваше да бъде по-сладка навътре в островчето. Потърках крака си, в опит да премахна игличките от изтръпването, и закуцуках нагоре по брега.

Растителността започна да се променя от сиво-зелените мангрови дървета към по-тучна зеленина, с гъста трева и покрити с мъх дървета, които ми помагаха да вървя във водата. Уморена и жадна, успях да измина кратко разстояние, преди да седна да си почина. И тогава няколко от странните рибки изскочиха на брега до мен, любопитно ококорени.

— Е, и аз ви намирам за доста странни — казах на една от тях.

— Англичанка ли сте? — попита смаяно рибата. Усещането за Алиса в Страната на чудесата бе така силно, че просто примигнах глупаво в първия миг. После вдигнах глава и се втренчих в лицето на мъжа, който бе заговорил.

А то беше обветрено и загоряло до махагонов цвят, но черната коса, която се къдреше над челото му беше гъста и без сиви нишки. Той излезе от мангровите дървета предпазливо, сякаш се опасяваше да не ме изплаши.

Беше малко над среден ръст, едър, широкоплещест, с рязко изсечено лице, чието дружелюбно изражение беше примесено с предпазливост. Беше облечен доста парцаливо, с тежка брезентова торба на рамо — и мях от ярешка кожа на колана.

— Vous êtes Anglaise? — повтори той въпроса си на френски. — Comment ça va?

— Да, англичанка съм — изграчих аз. — Може ли малко вода, моля?

Той се ококори — очите му бяха светли и пъстри, — но не каза нищо, просто свали меха от колана си и ми го подаде.

Оставих рибарския нож на коляното си, да ми е подръка, и пих дълго, като едва успявах да гълтам в бързината.

— Внимавайте, опасно е да се пие твърде бързо.

— Знам — казах, леко задъхана, когато свалих меха. — Аз съм доктор. — Вдигнах го пак и пих, но се принудих да гълтам по-бавно.

Моят спасител ме гледаше въпросително — и може би малко изумено. Мокра от морето, суха от слънцето, покрита с кал и потна, косата ми висеше пред лицето, приличах на просякиня, може би дори на луда просякиня.

— Доктор ли? — попита той на английски, с което показа, че съм отгатнала посоката на мислите му. Огледа ме по-внимателно, много подобно на голямата черна птица, и попита: — Доктор по какво , ако мога да попитам?

— По медицина — казах между глътките.

Той имаше дебели черни вежди. Които подскочиха почти до косата.

— Наистина ли? — попита след значителна пауза.

— Наистина — отвърнах със същия тон и той се засмя.

Наклони глава към мен в официален поклон.

— В такъв случай, мадам доктор, позволете да ви се представя. Лоренц Щерн, доктор по натурфилософия, от Гезелшафт фон Натурвисеншафт Философиерен 9 9 Gesellschaft von Naturwissenschaft Philosophieren (Философско научно общество). — Б.пр. , Мюнхен.

Примигнах към него.

— Естественик — обясни той, като посочи брезентовата торба на рамото си. — Опитвам се да стигна до онези фрегатови птици с надеждата да наблюдавам размножителните им ритуали, когато ви чух да…

— Говоря на една риба — довърших аз. — Е… те наистина ли имат четири очи? — попитах, с надеждата да сменя темата.

— Да… или поне така изглежда. — Погледна към рибата, която като че ли следеше разговора ни с голямо внимание. — Те като че ли използват това странно преимущество под водата, затова горният чифт очи наблюдават събитията над повърхността, а долният случващото се под нея.

Погледна ме с лека усмивка.

— Вероятно ще имам честта да узная името ви, мадам доктор?

Поколебах се, не знаех дали да му го кажа. Обмислих наличните си псевдоними и се спрях на истината.

— Фрейзър. Клеър Фрейзър. Госпожа Джеймс Фрейзър — добавих за всеки случай, защото смътно усещах, че семейният ми статут може да ме накара да изглеждам малко по-достолепна, въпреки външния ми вид. Прибрах една къдрица, която висеше над лявото ми око.

— На вашите услуги, мадам — рече той с любезен поклон. Потърка замислено основата на носа си, като ме гледаше.

— Може би сте претърпели корабокрушение? — попита. Изглеждаше най-логичното — ако не и единственото — обяснение на присъствието ми, затова кимнах.

— Трябва да се добера до Ямайка. Мислите ли, че ще можете да ми помогнете?

Той се втренчи в мен леко смръщен, сякаш бях непознат вид и не знае как да ме класифицира, после кимна. Имаше широка уста, като че направена за усмивки; ъгълчето ѝ се изви нагоре и той ми подаде ръка да стана.