Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Опитах се да видя докъде стигат мангровите дървета, но те се издигаха над мен и люлееха вълни от тесни сиво-зелени листа.

— Не може целият остров да е обрасъл с тях, по дяволите — промърморих, докато джапах в калта. — Все ще трябва да има твърда земя някъде . — И вода, да се надяваме.

Шум като от малко оръдие се чу наблизо и ме стресна така, че изпуснах рибарския нож. Зарових трескаво из калта, за да го намеря, после паднах по лице, когато нещо голямо профуча съвсем близо до главата ми.

Изшумоляха листа, после се чу нещо като въпросително: „Куак?“

— Какво? — изграчих аз. Седнах предпазливо, стисках ножа в едната ръка, а с другата избърсах мокрите кални къдрици от лицето си. На шест крачки от мен на едно дърво стоеше голяма черна птица и ме гледаше критично.

Сведе глава и деликатно започна да чисти лъскавите си черни пера, сякаш за да подчертае контраста между своята безупречност и моята неугледност.

— Е, голяма работа — казах саркастично. — Ти си имаш криле, приятел.

Птицата спря да се чисти и ме погледна укорително. После вдигна човка, изду гърди, сякаш да подчертае още повече превъзходството си, и внезапно се появи голяма торбичка от червена кожа, която започваше от основата на шията и стигаше до средата на тялото ѝ.

— Бум! — рече птицата, повтаряйки оръдейния залп, който ме беше стреснал. Пак ме стресна, но не толкова много.

— Не прави така — сопнах се аз. Без да ми обръща внимание, птицата бавно плесна с криле, нагласи се на клона и гръмна отново.

Някъде отгоре се чу внезапен дрезгав крясък и със силен плясък на криле още две големи птици кацнаха на дърво на няколко крачки по-нататък. Окуражена от публиката си, първата птица започна да гърми на равни интервали, а кожата на торбичката ѝ пламтеше от въодушевление. До секунди още черни форми се появиха над мен.

Бях почти сигурна, че не са лешояди, но все пак не бях склонна да остана. Трябваше да измина мили, преди да заспя — или да намеря Джейми. Предпочитах да не се замислям каква е вероятността да го открия навреме.

След половин час не бях напреднала особено, защото още чувах бумтенето на моя придирчив познайник, сега придружен от също толкова гласовити приятели. Пъхтейки от изтощение, избрах един по-дебеличък корен и седнах да си почина.

Устните ми бяха сухи и напукани, а мисълта за вода надделяваше буквално над всичко останало, дори над мисълта за Джейми. Бродех из тази мангрова гора като че ли от цяла вечност и все още чувах шума на океана. Всъщност приливът сигурно ме бе последвал, защото, когато седнах, тънък слой пенеста кална морска вода плъзна през корените и докосна пръстите на краката ми за миг, преди да се оттегли.

— Вода, навсякъде вода — казах печално, — и нито капка за пиене.

Някакво леко движение в калта привлече вниманието ми. Наведох се и видях няколко малки рибки от непознат за мен вид. Но не се мятаха, нито отваряха усти, а стояха някак изправени на гръдните си перки и сякаш никак не им пречеше, че не са във водата.

Заинтригувана, аз се наведох да ги огледам. Една-две помръднаха на перките си, но като че ли нямаха против вниманието ми. Кокореха се сериозно срещу мен с изпъкналите си очи. Едва когато ги огледах по-отблизо, осъзнах, че кокоренето ми изглежда толкова странно, защото всяка риба имаше не две, а четири очи.

Взирах се още една дълга минута, като усещах как потта се стича между гърдите ми.

— Или халюцинирам — казах разговорливо, — или ти халюцинираш.

Рибата не отговори, но подскочи внезапно и се приземи на един клон на няколко инча над земята. Вероятно беше усетила нещо, защото след миг още една вълна дойде и плисна до глезените ми.

Заля ме приятен хлад. Слънцето послушно се беше скрило зад облак и с изчезването му цялата горичка сякаш се промени.

Сивите листа потракваха от внезапен порив на вятъра и малките рачета, рибки и морски въшки изчезнаха като по магия. Явно знаеха нещо, което аз не знаех, и затова сметнах изчезването им за зловещо.

Вдигнах очи към облака, зад който бе изчезнало слънцето, и ахнах. Огромна лилава маса идеше иззад хълмовете, така бързо, че буквално виждах как предният ѝ край, сияещ в бяло заради слънцето зад него, се движи към мен.

Дойде още една вълна, с два инча по-дълбока от последната и се оттегли по-бавно. Не бях нито риба, нито рак, но този път схванах, че иде буря, и то с изумителна бързина.

Озърнах се, но не видях нищо, освен безкрайната мангрова гора. Нямаше къде да се подслоня. Все пак едва ли бурята бе най-лошото, което можеше да ми се случи, при дадените обстоятелства. Езикът ми беше сух и лепкав, облизах устни при мисълта за студен, сладък дъжд по лицето си.