Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Сан Салвадор беше малък остров, но от внимателния разпит на пациентите си бях научила, че през главното му пристанище в Кокбърн Таун има доста трафик. Може и да не беше идеалното място за бягство, но ми се струваше, че нямам голям избор; нямах намерение да се порадвам на флотското „гостоприемство“ в Ямайка и да служа като примамка за ареста на Джейми.

Моряците копнееха за сушата, но не им позволиха да слязат на брега. Пуснаха само групата, която щеше да донесе водата и която вече се изкачваше с бурета към Пиджън Крийк, в чието подножие бяхме пуснали котва. Един от пехотинците стоеше на трапа и не позволяваше на никого да слезе от кораба.

Членовете на екипажа, които не бяха заети с носенето на вода или не бяха на стража до перилата, разговаряха и се шегуваха, или просто се взираха в острова — който бе като сбъдната мечта. Малко по-надолу по палубата видях да се развява дълга руса плитка. Губернаторът също беше излязъл от уединението си и бе извърнал бледото си лице към тропическото слънце.

Бих отишла да поговоря с него, но нямаше време. Анеки вече беше слязла да вземе козата. Избърсах ръце в полата си, докато правех последните изчисления. До горичката от палми и храсталаци имаше не повече от двеста ярда. Ако успеех да мина по трапа и да вляза в джунглата, вероятно имах шанс да се измъкна.

Капитан Ленард много бързаше да стигне до Ямайка и едва ли щеше да губи време, за да ме залови. А ако ме хванеха… какво пък, капитанът едва ли щеше да ме накаже, задето съм се опитала да напусна кораба; не бях нито моряк, нито официален пленник все пак.

Слънцето сияеше по русата глава на Анеки, докато тя изкачваше внимателно стълбата, сгушила до гърдите си едно козле. Погледна бързо, да се увери, че съм на мястото си, и се отправи към трапа.

Заговори с пазача на странната си смесица от английски и шведски, като сочеше козата и после към брега, настоявайки, че трябва да получи прясна трева. Пехотинецът май я разбра, но не отстъпваше.

— Не, мадам — каза той уважително, — никой няма да слиза на брега, освен хората с буретата за вода; по заповед на капитана.

Аз стоях встрани и наблюдавах спора им — как завира козлето в лицето му и го принуждава да отстъпва полека назад, крачка по крачка, като умело го избутва достатъчно надолу, за да мога да се промъкна зад него. Оставаше още съвсем малко, той беше почти на нужното място. Когато го накараше да се отдалечи от началото на трапа, щеше да пусне козлето и да предизвика суматоха по залавянето му, за да мога аз да разполагам с минута-две за бягството.

Пристъпвах нервно от крак на крак. Бях боса; щях да тичам по-лесно така по пясъка. Пазачът се премести, червената му куртка беше с гръб към мен. Още една стъпка, помислих си, само още една стъпка.

— Какъв хубав ден, нали, госпожо Малкълм?

Прехапах си езика.

— Много хубав, капитан Ленард — отвърнах с известно усилие. Сърцето ми като че ли спря, когато го чух. Сега продължи да бие, но по-бързо от обичайното, за да навакса изгубеното време.

Капитанът се приближи до мен и погледна над перилата. Младото му лице сияеше с колумбовска радост. Въпреки силното ми желание да го блъсна зад борда, усетих, че неохотно се усмихвам.

— Това акостиране е не само моя заслуга, но и ваша, госпожо Малкълм — каза той. — Без вас едва ли „Морска свиня“ щеше да стигне до суша. — Докосна много срамежливо ръката ми и пак се усмихна.

— Сигурна съм, че щяхте да се справите, капитане. Вие явно сте много компетентен мореплавател.

Той се засмя и се изчерви. Беше се обръснал по случая и гладките му бузи сияеха розови.

— Е, заслугата е на моряците, мадам; мога да твърдя, че се справиха доблестно. А техните усилия, разбира се, дължим на вашите умения като лекар. — Той ме погледна, кафявите му очи светеха искрено.

— Наистина, госпожо Малкълм… не мога да кажа колко много означават за нас вашите умения и добротата ви. Аз… смятам да го кажа на губернатора и на сър Тревил — нали разбирате, кралския пълномощник в Антигуа. Ще му напиша писмо с най-искрени свидетелства за вас и вашите усилия. Вероятно… вероятно ще помогне. — Той сведе очи.

— За какво ще помогне, капитане? — Сърцето ми още препускаше.

Той прехапа устна и вдигна очи.

— Не смятах да ви казвам нищо, мадам. Но… наистина честта не ми позволява да го пазя в тайна. Госпожо Фрейзър, знам името ви, знам и кой е съпругът ви.

— Така ли? — опитвах се да овладея емоциите си. — И кой е той?

Момчето изглеждаше изненадано.