Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Когато мракът се настани над кораба, всички движения се забавиха. Облегнах глава на оръдието, излъсканият метал беше хладен под бузата ми. Един моряк ме подмина бързо, тръгнал по задачи, и аз останах сама.

Всичко ме болеше; главата ми пулсираше, гърбът ми бе скован, а краката подути — но това не можеше да се сравни с огромната болка, която стискаше сърцето ми.

Всеки лекар мрази да губи пациент. Смъртта е врагът и ако изгубиш човек, за когото се грижиш, в прегръдката на черния ангел, означава да бъдеш победен, изпитваш гнева от предателството и безсилието, освен обичайната човешка мъка заради загубата и ужаса от окончателността на смъртта. Бях изгубила двайсет и трима души от зори до мрак на този ден. Елайъс беше само първият от тях.

Неколцина бяха умрели, докато миех телата им или държах ръцете им; други, сами в хамаците си, без утеха, защото не можах да стигна до тях навреме. Мислех си, че съм се примирила с реалността, но знаех — докато държах потрепващото тяло на осемнайсетгодишен моряк, от чиито черва течеше кръв и вода, — че пеницилинът можеше да спаси повечето от тях, а аз нямах, и това болеше като язва и изяждаше душата ми.

Кутийката със спринцовки и ампули беше останала на „Артемида“, в джоба на резервната ми пола. Дори да беше у мен, нямаше да е от полза. С тях щях да спася само един-двама. Но дори при тази мисъл яростта ме караше да стискам зъби така, че челюстта ме заболя, докато вървях от човек на човек, въоръжена само с варено мляко и сухар и две голи ръце.

Умът ми следваше същите уморени пътеки, изминати от краката ми, виждаше същите лица — разкривени от болка или отпускащи се бавно в смъртта, но всички гледаха към мен. Към мен. Вдигнах безполезната си ръка и ударих силно по перилата. Направих го отново и отново, като едва усещах болката, в лудостта на гнева и мъката.

— Престанете! — чух глас зад себе си и една ръка стисна китката ми, дръпна ме назад от перилата. — Не бива да го правите, ще се нараните.

— Не ме е грижа, по дяволите! — Освободих се от него, после се отпуснах победена. Какво значение имаше?

Той ме пусна, аз се обърнах и видях мъж, когото не познавах. Не беше моряк, макар че дрехите му бяха смачкани и миришеха лошо, но личеше, че са от добро качество; светлосивото му палто и жилетка бяха скроени така, че да подчертават стройното му тяло, а повехналата дантела на врата беше от Брюксел.

— Кой сте вие, за бога? — попитах изумена. Избърсах мокрите си бузи, подсмръкнах и направих инстинктивно усилие да пригладя косата си. Надявах се, че сенките крият лицето ми.

Той се усмихна леко и ми подаде смачкана, но чиста кърпа.

— Казвам се Грей — представи се с лек поклон. — Вие сигурно сте прочутата госпожа Малкълм, чийто героизъм капитан Ленард така хвали. — Аз изкривих лице и той замълча. — Съжалявам. Да не съм пропуснал нещо? Моите извинения, мадам, не исках да ви засегна. — Изглеждаше притеснен от тази мисъл и аз поклатих глава.

— Не е голям героизъм да гледаш как мъжете умират — едва изрекох аз и замълчах да си издухам носа. — Просто съм тук, нищо повече. Благодаря за кърпичката. — Поколебах се, не исках да му я връщам използвана, но не исках и просто да я прибера в джоба си. Той разреши дилемата, като махна с ръка.

— Може ли да направя нещо за вас? — Поколеба се, нерешителен. — Чаша вода? Малко бренди? — Бръкна в палтото си, извади малка сребърна манерка с гравиран с герб и ми я подаде.

Взех я, като кимнах за благодарност, и отпих така голяма глътка, че се закашлях. Тя изгори гърлото ми, но отпих отново, този път по-предпазливо, и усетих как ме сгрява, успокоява и подсилва. Поех дълбоко дъх и пих отново. Помогна.

— Благодаря ви — казах малко дрезгаво, като му подадох манерката. Това ми се стори малко грубо и добавих: — Бях забравила, че брендито става и за пиене; използвам го, за да мия хората в лечебницата. — Това изявление ме върна към събитията от деня със съсипваща яснота и аз се отпуснах върху сандъка с барут, на който седях.

— Доколкото разбирам, заразата продължава с нестихваща сила? — попита той тихо. Стоеше пред мен и близкият фенер осветяваше тъмнорусата му коса.

— Не с нестихваща. — Затворих очи, чувствах се безкрайно отчаяна. — Днес има само един нов случай. А вчера четири, шест предишния ден.

— Това звучи обнадеждаващо — каза той. — Като че ли побеждавате болестта.

Поклатих бавно глава. Усещах я тежка, като едно от гюлетата, натрупани в плитките варели до оръдията.

— Не. Просто ограничаваме заразата. Но нищо не мога да сторя за болните.