Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Не, благодаря ти, Джоунс — казах аз. — Ще ида да проверя болните отново, преди да си легна. Нямам нужда от нищо.

— Е, добре, мадам, както кажете. Лека нощ, мадам. — Докосна за миг перчема си и изчезна.

Останах още малко до перилата, преди да сляза долу, като вдишвах дълбоко чистия свеж въздух. Имаше много часове до зазоряване; звездите грееха ярки над главата ми и аз осъзнах, съвсем внезапно, че все пак мигът на благодат, за който се бях молила, е дошъл.

— Прави сте — казах на глас на морето и небето. — Един залез нямаше да е достатъчен. Благодаря — добавих и слязох долу.

Вярно е това, което казват моряците. Можеш да надушиш земята много преди да я видиш.

Въпреки дългото пътуване кошарката с козите в трюма беше изненадващо приятно местенце. Прясната слама вече беше свършила и копитата на козите тропаха постоянно по голите дъски. И все пак купчините тор се почистваха всеки ден и се събираха в кофи, за да бъдат хвърлени зад борда, а Анеки Йохансен носеше сухи наръчи слама за яслите всяка сутрин. Миришеше силно на кози, но това беше чиста, животинска миризма, и доста приятна в сравнение с вонята на немитите моряци.

— Кома, кома, кома дир гет — примамваше тя едно яренце с шепа слама. То издаде предпазливо устни, но веднага беше хванато за врата и издърпано напред, а главата му бе притисната под здравата ръка на Анеки.

— Кърлеж, нали? — попитах, като се приближих да помогна. Тя ме видя и ме дари с широка щърба усмивка.

— Гутен морген , госпожо Клеър. — Да, кърлеж. Ето. — Хвана ухото на ярето с една ръка и обърна крайчето му, за да ми покаже тъмнолилавата издутина на пълен с кръв кърлеж, който се беше забил дълбоко в нежната кожа.

Тя стисна по-здраво козлето, хвана с нокти кърлежа и го издърпа с въртеливо движение, докато то блееше и риташе. Малко петънце кръв се появи на мястото на кърлежа.

— Почакай — казах аз, когато понечи да пусне животното. Тя ме погледна с любопитство, но го задържа и кимна. Взех бутилката с алкохол, която носех на колана си като нож, и излях няколко капки в ухото. Четвъртитите зеници на козлето се разшириха още повече и то изблея с провесен език.

— За да не се възпали — обясних и Анеки кимна одобрително.

Когато пусна яренцето и то подскочи към другите, за да завре глава до майка си в търсене на мляко и утеха. Анеки се огледа за извадения кърлеж и го намери на пода, малките му крачка се мятаха, неспособни да помръднат подутото тяло. Смаза го небрежно с тока на обувката си и остави малко червено петънце на дъските.

— Ще акостираме ли? — попитах, тя кимна с широка доволна усмивка. Махна нагоре, към слънчевата светлина, която струеше през решетките.

— Да. Миризмата? — каза тя и започна да души показно. Сияеше. — Да, земя! Вода, трева. И хубаво, хубаво!

— Трябва да отида на сушата — казах, като я гледах внимателно. — Но това е тайна. Не казвай.

— А? — Отвори широко очи и ме погледна замислено. — Да не казва на капитан, я?

— На никого. Може ли да ми помогнеш?

Тя помълча за миг, мислеше. Едра, спокойна жена, тя ми напомняше за козите си, които ведро се бяха приспособили към странния живот на кораба и се наслаждаваха на сламата и топлата компания, въпреки люлеещата се палуба и задушните сенки в трюма.

Със същото изражение на способен адаптиращ се, тя ме погледна и кимна спокойно.

— Я , помогне.

Минаваше пладне, когато пуснахме котва до остров, който един от юнкерите нарече остров Уотлингс.

Гледах с любопитство над перилата. Островът беше равен, с широки бели плажове и редици ниски палми, и някога бе наричан Сан Салвадор. Преименуван в чест на прочут буканиер от миналия век, този мъничък остров беше първото, което Христофор Колумб бе зърнал от Новия свят.

Имах значителното преимущество пред него да знам предварително, че тази земя съществува, но сякаш чувах ехото от радостните виковете на моряците на онези мънички дървени каравели, когато най-сетне са стигнали до суша.

Ако прекараш достатъчно време на люлеещ се кораб, забравяш как се ходи по сушата. Придобиваш моряшка походка, така я наричат. Това е нещо като метаморфоза, като промяната от попова лъжичка в жаба, безболезнена промяна на един елемент в друг. Но миризмата и гледката на земя те кара да си спомниш, че си роден на сушата и краката буквално те болят от желание да стъпиш на твърда земя.

Проблемът в момента беше именно с това ми стъпване на твърда земя. Остров Уотлингс беше просто временна спирка, за да попълним оскъдните си запаси от вода, преди да продължим през Наветрените острови към Ямайка. Оставаше ни поне още седмица плаване, а при толкова болни на борда, които имаха нужда от огромни количества вода, гигантските бъчви бяха почти празни.