Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Ами митничарят, който бе убит на пътя? — попитах аз рязко. Не можах да потисна тръпката при спомена за ужасното му лице. — Кой направи това? Само петима сред контрабандистите могат да са го сторили и нито един от тях не е англичанин?

Томпкинс потърка устата си с ръка, явно се чудеше дали е мъдро да ми казва. Аз взех бутилката с бренди и я сложих до него.

— О, много съм ви благодарен, гуспожо Фрейзър! Вие сте истинска християнка, гуспожо, и ще го кажа на всеки!

— Пропусни хвалебствията — казах сухо. — Просто ми кажи каквото знаеш за митничаря.

Той си напълни чашата и я пресуши, като отпиваше бавно. После, с доволна въздишка, я остави и облиза устни.

— Не го убиха контрабандистите, гуспожо. Уби го неговият другар.

— Какво! — Отдръпнах се сепната, но той кимна и примигна искрено със здравото си око.

— Точно тъй, гуспожо. Бяха двама, нали? Е, единият си имаше заповеди, нали?

А заповедите били да изчака, докато контрабандистите избягат от засадата на брега и стигнат до пътя. Тогава трябвало да нахлузи примката на партньора си в тъмното, да го удуши бързо, после да го окачи на дървото и да избяга. Като доказателство що за кръвожадни убийци са контрабандистите.

— Но защо? — попитах изумена и ужасена. — Какъв е смисълът?

— Ама не разбирате ли? — Томпкинс изглеждаше изненадан, сякаш логиката в ситуацията е очевидна. — Не успяхме да намерим доказателства срещу Фрейзър в печатницата, които да докажат подривна дейност, и след като тя изгоря, нямаше и да намерим. Не успяхме да хванем и Фрейзър със стоката, само някаква дребна риба, която работеше за него. Един от другите агенти мислеше, че знае къде той държи нещата, но нещо се случи с него — сигурно Фрейзър го е заловил и го е подкупил, защото той изчезна един ден през ноември и никой не го видя повече, нито пък разбрахме къде е скривалището за контрабандата.

— Разбирам. — Преглътнах при мисълта за мъжа, с когото се бях сблъскала на стълбите в бордея. Какво ли бе станало с бурето с мента? — Но…

— Е, ще ви кажа, гуспожо, почакайте малко. — Томпкинс вдигна възпиращо ръка. — Та значи… имаме сър Пърсивъл, който знае, че е набарал голям случай, човек, който не само е един от най-големите контрабандисти във Фърт, но и е написал някои от най-важните подривни материали, които съм имал привилегията да видя, но и освен това е освободен изменник якобит, чието име ще превърне делото в сензация из цялото кралство. Единственият проблем е — сви рамене, — че няма доказателства.

Започнах да загрявам, докато Томпкинс обясняваше плана. Убийството на митничаря по време на изпълнение на служебния му дълг не само щеше да доведе до ареста на всеки контрабандист по обвинение за углавно престъпление, но бе толкова ужасно деяние, че щеше да предизвика голям обществен отзвук. Симпатията, която населението хранеше към контрабандистите, нямаше да ги защити след подобно зверство.

— Вашият сър Пърсивъл се оказва наистина първокласен кучи син — казах аз. Томпкинс кимна замислено, като примигна над чашата си.

— Е, тука имате право, гуспожо, тъй си е.

— А убитият митничар… сигурно просто удобно съвпадение?

Томпкинс се изкикоти и пръсна малко бренди. Окото му като че ли трудно се фокусираше.

— О, много удобно, гуспожо, и то по не една причина. Недейте да скърбите много за него. Доста народ ще се зарадва да види Том Оуки обесен — и сред тях е и сър Пърсивъл.

— Разбирам. — Приключих с превръзката на крака му. Вече ставаше късно; трябваше да се върна скоро в лечебницата.

— Най-добре да извикам някой да те заведе до хамака ти — казах, като взех почти празната бутилка, която той не искаше да пусне. — Трябва да си почиваш поне три дни; кажи на офицера, че съм казала да не излизаш горе, докато не сваля конците.

— Ще го направя, гуспожо, и благодаря, че бяхте тъй любезна с един беден нещастен моряк. — Той направи неуспешен опит да стане и изглеждаше изненадан. Хванах го под мишницата и го изправих, а после — след като отказа предложението да му повикам помощник — го поведох към врата.

— Не се тревожете за Хари Томпкинс, гуспожо — рече, като се олюляваше в коридора. Обърна се и ми смигна. — Старият Хари винаги се оправя, каквото и да става. — Погледнах го — дългия нос, с розов връх от алкохола, големите прозрачни уши и единственото лукаво кафяво око — и внезапно се сетих на какво ми прилича.

— Кога сте роден, господин Томпкинс? — попитах.

Той примигна, объркано, после каза: