Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

— Аха. Да, мадам. — Елайъс полагаше героични усилия да остане буден, но изцъклените му очи се бяха фиксирали в люлеещия се фенер в края на лечебницата.

— Върви да си лягаш, Елайъс — съжалих го. — Аз ще довърша тук.

— О, не, мадам! Не ми се спи, никак! — Посегна непохватно към чашата и бутилката, които държах. — Дайте на мен, мадам, и вървете да си починете. — Не можеше да помръдне, но упорито настоя да ми помогне с раздаването на водата, преди да легне на койката си.

Бях изморена почти колкото него, когато приключихме, но сънят не идваше. Лежах в каютата на мъртвия хирург, взирах се в тъмната греда над мен и се вслушвах в скърцането и бученето на кораба. И мислех.

Значи Томпкинс работеше за сър Пърсивъл. А сър Пърсивъл със сигурност знаеше, че Джейми е контрабандист. Но дали имаше и още нещо в тази история? Томпкинс бе познал Джейми. Как? Ако сър Пърсивъл бе решил да позволява нелегалните дейности на Джейми срещу подкупи, тогава… е, вероятно нито един от тези подкупи не бе стигнал до джоба на Томпкинс. Но в такъв случай… ами засадата до залива Арброут? Дали имаше предател сред контрабандистите? И ако имаше…

Мислите ми започваха да стават несвързани, въртяха се в кръг като пумпал. Напудреното бяло лице на сър Пърсивъл избледня до лилавата физиономия на обесения агент на митниците на пътя за Арброут и златните и червени пламъци на експлодиращ фенер озариха всички кътчета в ума ми. Обърнах се по корем, сграбчих възглавницата до гърдите си и заспах с мисълта, че трябва да намеря Томпкинс.

Оказа се, че той ме намери. Повече от два дни ситуацията при болните бе твърде напечена, за да мога да отделя дори минутка. На третия ден обаче започна да става по-лесно и аз се оттеглих в каютата на хирурга с намерението да се измия и да си почина малко, преди да дойде време за обяд.

Лежах на койката си със студена кърпа върху изморените очи, когато чух някакво бумтене и гласове в коридора пред вратата ми. Едно колебливо почукване и непознат глас каза:

— Гуспожо Малкълм? Стана един инцидент, мадам.

Отворих вратата и видях как двама моряци подкрепят трети, който стоеше като щъркел на един крак и беше пребледнял от шока и болката.

Само един поглед ми бе достатъчен, за да разбера кой стои пред мен. По едната страна на лицето му имаше следи от силно изгаряне, а изкривеният клепач показваше побеляло сляпо око. Едва ли ми трябваше друго потвърждение, че това е едноокият моряк, когото Младия Иън си мислеше, че е убил. Провисналата кестенява коса над оплешивяващото чело бе прибрана в тънка плитка, която висеше на едното му рамо и разкриваше две големи прозрачни уши.

— Господин Томпкинс — казах аз уверено и здравото му око се разшири от изненада. — Оставете го тук, моля.

Мъжете настаниха Томпкинс на столче до стената и се върнаха към работата си; не можеха да си позволят разсейване. С разбумтяно сърце, аз клекнах да прегледам ранения крак.

Той знаеше коя съм; бях го видяла на лицето му, когато отворих вратата. И кракът му беше много напрегнат под ръката ми. Раната беше грозна, но не много сериозна при подходящо лечение; по прасеца му минаваше дълбока драскотина. Беше кървила силно, но не стигаше до артерии; някой я беше превързал с парче от риза и кървенето бе почти спряло, когато я разкрих.

— Как се случи това, господин Томпкинс? — попитах, станах и посегнах към бутилката с алкохол. Той ме погледна, окото му гледаше зорко и притеснено.

— Ами от една треска, мадам — отвърна той с носовия глас, който вече бях чувала. — Една рейка се счупи, докато стоях на нея. — Върхът на езика му се стрелна навън и крадешком навлажни горната устна.

— Разбирам. — Обърнах се и отворих капака на празното си медицинско сандъче, като се преструвах, че търся подходящо лекарство. Гледах го с периферното си зрение, докато се опитвах да измисля как да подходя. Той беше нащрек; не можех да го подмамя да направи някакви разкрития или да спечеля доверието му.

Погледнах към масата в търсене на вдъхновение. И го открих. Мислено благодарих на Асклепий, взех триона за кости на покойния хирург, доста гаден на вид, и дълъг поне един фут, и освен това ръждив. Погледнах го замислено, обърнах се и приближих назъбения му ръб към ранения крак, точно над коляното. Усмихнах се очарователно на ужасеното око на моряка.

— Господин Томпкинс, нека си поговорим откровено.

След час морякът Томпкинс беше настанен в хамака си, зашит и превързан, разтресен целият, но все пак цял. Аз също потрепервах леко.