Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Ядосвах се още известно време, после се обърнах решително към мостика. Не ми пукаше дори ако капитан Ленард лично изпомпваше водата от трюма, щеше да говори с мен.

Спрях точно пред прага на каютата. Още нямаше обяд, но капитанът спеше, положил глава на ръцете си върху някаква отворена книга. Перото бе паднало от пръстите му, а стъклената мастилница, хитро закрепена със скоба, се люлееше нежно с движението на кораба. Лицето му бе извърнато настрани, бузата — притисната към ръката му. Въпреки наболата брада изглеждаше абсурдно млад.

Обърнах се, щях да се върна по-късно, но се ударих в шкафчето, където купчина книги се крепеше сред всякакви хартии, навигаторски инструменти и полунавити карти. Най-горният том падна с трясък на пода.

Звукът едва се чу над скърцането, плющенето и виенето на такелажа, и виковете, които представляваха фонов шум на един кораб, но го събуди. Той примигна стреснато.

— Госпожо Фрей… госпожо Малкълм! — каза и потърка с ръка лицето си, разтърси глава, за да се разбуди. — Какво… искате ли нещо?

— Не исках да ви будя — казах аз. — Но ми трябва още алкохол… ако е нужно, мога да използвам направо ром… а вие трябва да говорите с хората си да спрат да пият дестилирания алкохол. Имаме още един отровен днес. И ако има някакъв начин да се проветри долната палуба… — Спрях, защото видях, че информацията му идва в повече.

Той примигна, почеса се и бавно започна да подрежда мислите си. Копчетата на ръкава му бяха оставили две червени петна на бузата му и косата му беше сплескана от тази страна.

— Разбирам — каза замаяно. После, докато започна да се разсънва, изражението му се проясни. — Да, разбира се. Ще наредя да опънат платно над люка, за да влиза повече въздух долу. Колкото до алкохола — трябва да ви помоля да говорите с домакина, аз самият не съм наясно какви са запасите ни в това отношение. — Обърна се и пое дъх, сякаш да извика, но после си спомни, че стюардът му вече не е наблизо, защото бе долу при болните. Точно тогава се чу звънът на корабната камбана отгоре.

— Моля за извинение, госпожо Малкълм — каза той, възвърнал любезността си. — Почти пладне е, трябва да отида да установя позицията ни. Ще изпратя при вас домакина, ако изчакате тук за момент.

— Благодаря ви. — Седнах в креслото, което тъкмо бе освободил. Той се обърна да излезе и направи някакъв опит да изпъне твърде голямата си куртка.

— Капитан Ленард? — попитах импулсивно. Той се обърна и ме погледна въпросително.

— Ако нямате нищо против, че питам, на колко сте години?

Примигна и лицето му се изопна, но ми отговори:

— На деветнайсет, мадам. На вашите услуги, мадам. — И изчезна през вратата. Чувах го по стълбата как вика с прегракнал от умората глас.

Деветнайсет! Седях неподвижна, парализирана от шока. Мислех го за много млад, но не чак за толкова. Лицето му беше загрубяло от вятъра и покрито с бръчки от напрежението и безсънието, изглеждаше поне на двайсет и пет. Господи! — помислих си ужасена. — Та той е почти дете!

Деветнайсет. На годините на Бриана. И да му бъде стоварено така внезапно командването не само на кораб — но на английски боен кораб — и не само на боен кораб, ами на кораб със зараза, която внезапно го бе лишила от една четвърт от екипажа му и от цялото командване. Усетих как страхът и яростта, които кипяха в мен през последните няколко дни, започват да отстъпват, защото разбрах, че не ме е отвлякъл от арогантност, а заради крайно отчаяние.

Трябваше да получи помощ. Е, беше прав. Поех дълбоко дъх, като си представих бъркотията, която ме чакаше при болните. Моя и само моя бе отговорността да направя всичко по силите си.

Капитан Ленард беше оставил отворен корабния дневник и последният запис бе недовършен. Имаше малко влажно петно на страницата; явно от устата му по време на съня бе потекла лига. В пристъп на раздразнение и жалост аз прелистих страницата, за да не виждам поредното доказателство за неговата уязвимост.

И тогава видях една дума на новата страница и спрях, хлад плъзна от тила по гърба ми, щом си припомних нещо. Когато го събудих неочаквано, той се стресна, видя ме и ме нарече „госпожо Фрей…“ — преди да се усети. А името на страницата пред мен бе точно „Фрейзър“. Той знаеше коя съм… знаеше кой е Джейми.

Станах бързо, затворих вратата и пуснах резето. Поне щях да разбера, ако някой дойде. После седнах зад писалището му, пригладих страниците и започнах да чета.

Върнах назад до записа за срещата с „Артемида“, преди три дни. Записите на капитан Ленард се различаваха ясно от тези преди него, бяха доста кратки — нищо чудно, като се имаше предвид с колко проблеми трябваше да се оправя. Повечето съдържаха само обичайната навигационна информация, с кратка бележка за имената на умрелите мъже предишния ден. Срещата с „Артемида“ беше отбелязана обаче, както и моето присъствие.