Диана Гэблдон - Каменният кръг - том 2

Кой беше този Томпкинс? Гласът му бе напълно непознат и бях сигурна, че не съм чувала името му. И по-важното — какво знаеше за Джейми? И какво щеше да направи капитан Ленард с тази информация? Така или иначе аз не можех да сторя нищо, освен да крия нетърпението си, и докато половината ми съзнание бе заето с безплодни предположения, започнах да разглеждам с господин Овърхолт какви провизии могат да се използват за болните.

Оказа се, че не са много.

— Не, определено не могат да ядат осолено телешко — казах твърдо. — Нито сухари, макар че ако ги накиснем в сварено мляко, вероятно ще може. Ако първо обаче махнете житоядците — добавих.

— Риба — предложи почти безнадеждно господин Овърхолт. — Често срещаме големи пасажи скумрия или дори паламуд с приближаването към Карибите. Понякога екипажът хваща по нещо.

— Може би и това ще свърши работа — казах разсеяно. — Варено мляко и вода ще са достатъчни в началото, но когато мъжете започнат да се възстановяват, трябва да получават нещо леко и хранително — супа, например. Сигурно ще можем да направим рибена чорба? Освен ако нямате нещо друго подходящо?

— Ами… — Господин Овърхолт изглеждаше много смутен. — Има малко количество сушени смокини, десет фунта захар, малко кафе и доста бисквити, както и голям сандък мадейра, но, разбира се, няма как да ги използваме.

— Защо? — втренчих се в него и той пристъпи смутено от крак на крак.

— Ами защото те са за нашия пасажер — каза той.

— Какъв пасажер? — попитах направо.

Изглеждаше изненадан.

— Капитанът не ви ли каза? С нас е новият губернатор на Ямайка. Това е причината — е, една от причините — поправи се и попи нервно голата си глава с кърпа — за това бързане.

— Ако не е болен, губернаторът може да яде осолено телешко — казах категорично. — Ще му се отрази добре. Сега наредете да отнесат виното в камбуза, аз имам работа.

С помощта на един от юнкерите, нисък, набит младеж на име Паунд, направих бърза обиколка на кораба, като безмилостно секвестирах провизии и хора. Паунд пъплеше до мен като дребен и яростен булдог, категорично информираше изненаданите и неохотни готвачи, дърводелци, метачи, чистачи, шивачи на платна и товарачи, че всичките ми желания — колкото и неразумно да звучат — трябва да бъдат изпълнявани незабавно по заповед на капитана.

Карантината беше най-важна. Още щом туиндекът бъдеше изчистен и проветрен, пациентите щяха да бъдат свалени там, но хамаците бяха окачени на голямо разстояние един от друг — здравите моряци щяха да спят на горната палуба — и снабдени с адекватни тоалетни съоръжения. Видях два големи казана в камбуза, които можеха да свършат работа. Добавих бърза бележка към мисления си списък, с надеждата, че главният готвач няма да е така силно привързан към оборудването си като Мърфи.

Следвах кръглата глава на Паунд, покрита с късо подстригани кафяви къдрици надолу към трюма, за да търсим стари платна, които можеха да се използват като превръзки. Но само половината ми съзнание бе заето с това; другата половина разсъждаваше за възможния източник на тифа. Той се причиняваше от бацил от рода Салмонела, и обикновено се разпространяваше чрез поглъщането му, пренасян от заразени чрез урина или фекалии ръце. Като се имаха предвид хигиенните навици на моряците, всеки от екипажа можеше да е преносител. Най-вероятно виновникът беше някой от онези, които раздаваха храната, като се имаше предвид широкото и внезапно разпространение на болестта. Готвачът или някой от двамата му помощници, или някой от стюардите. Щях да открия колко са, в коя столова сервират и дали някой е променил задълженията си преди четири седмици — не, пет, поправих се сама. Заразата бе започнала преди четири седмици, но имаше инкубационен период.

— Господин Паунд — извиках аз и кръглото лице надникна от върха на стълбата.

— Да, мадам?

— Господин Паунд… как е малкото ви име, между другото?

— Елайъс, мадам — каза той леко объркан.

— Имате ли нещо против да ви наричам така? — Скочих от стълбата и му се усмихнах. Той веднага ми се усмихна в отговор.

— Ами… не, мадам. Капитанът обаче може да има — добави предпазливо. — Това не е прието във флота.

Елайъс Паунд едва ли беше на повече от осемнайсет-деветнайсет години; капитан Ленард сигурно бе по-голям с пет-шест години. Все пак протоколът си беше протокол.

— Пред хората ще се обръщам към вас съвсем по флотски — уверих го, като потиснах усмивката си. — Но ако ще работите с мен, ще е по-лесно да ви наричам по име. — За разлика от него, знаех какво предстои — часове, дни и вероятно седмици работа и изтощение, когато сетивата започват да се замъгляват и в действие остават само навикът и слепият инстинкт… и неуморимо водачество.